– Аз също току-що разбирам – каза Мелиса. – Доколкото ми е известно, никой от приятелите ми не е престъпник.
Директорът се прокашля нервно.
– Според доклада посещаваш дома на лице, уволнено от работа. Някой си – порови в документите пред себе си – Марио Тирсо Алмагер.
Тя не можеше да повярва на ушите си.
– Знаеш пред каква криза сме изправени. На миналото събрание...
– Уволнена съм, така ли?
Настъпи напрегната тишина.
– Да.
Мелиса изпита огромно облекчение. По-добре, много по-добре. Вече нямаше да си налага да се връща на това място, където непрекъснато трябваше да прехапва език, за да не протестира.
– Чудесно.
– Моля?
– Омръзна ми от полицаи, предрешени като цивилни, от инквизитори, от измислени ереси...
– Ще ти дам един съвет – прекъсна я директорът. – Ако искаш да си намериш работа, промени поведението си. Това, което казваш, няма да ти помогне.
Мелиса се изправи. Спокойният й тон прозвуча учудващо безразличен:
– Предпочитам да умра от глад, отколкото да се налага да казвам да всеки ден, когато е очевидно, че трябва да кажа не.
Обърна се и излезе, като трясна вратата така, че отекна из цялата сграда. Без да губи време, отиде в галерията, за да прибере някои неща, които държеше в едно шкафче.
На входа срещна Рохер. За момент помисли, че е дошъл да я търси, но надеждите й се изпариха за две секунди. Следваше го Сусана.
– Познавате ли се? – попита тя Мелиса и без да дочака отговор, ги запозна. – Рохер, тя е прочутата Мелиса, за която толкова съм ти говорила. Работим заедно и организираме изложби.
– Работехме – поправи я Мелиса, без да си направи труда да обясни на момичето връзката си с него. – Току-що ме уволниха.
Едгар, който в този момент излизаше от галерията, чу последните й думи.
– Изхвърлили са те? – попита полууплашен-полуядосан. – Не е възможно. Ти си една от малкото разумни хора, които имаме тук.
– Има места, където подчинението се предпочита пред здравомислието – отвърна Мелиса.
– Какво ще правим без теб?
– Същото каквото и досега.
Рохер не вземаше участие в разговора, сякаш искаше да мине незабелязан. Или се срамуваше? Хвърли му прикрит поглед и остана с впечатлението, че я изучава. Почувства се като мишка пред пепелянка.
– Съжалявам за работата ти.
Искреният тон на гласа му я подразни още повече.
„Как може да е такъв лицемер?“, помисли си тя.
– Извинете – добави той, – трябва да тръгвам.
– Ще дойда с теб – каза Сусана.
Мелиса се показа на вратата и го видя да хваща приятелката й под ръка. Гневът й започна да се превръща в неприязън, не към Сусана, която нищо не знаеше, ами към Рохер заради наглостта му да се появи тук с една от най-добрите й приятелки. Най-лошото беше, че дори не можа да признае, че го познава.
– Какво мислиш да правиш?
Въпросът на Едгар я извади от унеса й.
– Не знам – отвърна тихо, свивайки рамене. – На един приятел му се случи нещо подобно и сега живее от подаянията на другите. Поне баба ми има пенсия.
Едгар я изгледа с тъга. Не знаеше какво да измисли, за да я ободри.
– Защо не идем в кафенето? Тъкмо ще ми разкажеш какво стана.
– Първо ще си прибера някои неща.
Почака я няколко минути, докато тя отново се появи с папка, пълна с листа. Минаха през главния вход в посока към терасата, защитена от слънцето от короната на вековно дърво. В кафенето имаше само вода и „крокети без гарнитура“, тоест без хляб. Едгар плати за четири крокета и се отправи към масата. Мелиса го чакаше и разсеяно си играеше с едно плодче, което беше паднало в полата й.
– Виж кой се задава.
Но Лео вече ги беше открил зад плетеницата от храсти и пресичаше улицата. С един скок изкачи двете стъпала до терасата и целуна и двамата с такава жар, че я накара да се почувства особено неудобно. Сега настроението й варираше от гнева към Рохер до притеснението, което предизвикваше у нея новодошлият. Това усили раздразнението й. Отгоре на всичко трябваше да преразкаже разговора си с директора с всички подробности.
– И кой е твоят „антисоциален“ приятел? – попита Едгар.
– Тирсо. Може да си го видял на поетичния рецитал.
– Онзи слабичкият, който дойде да те търси, когато разговаряхме?
– Същият.
Никой не беше докоснал крокетите. Лео захапа един.
– Вкусът е ужасен.
Мелиса опита своя и се съгласи.
– Умирам от глад – добави.
Лео я погледна настойчиво.
– Каня ви да хапнем.
– Обедно време е. Навсякъде ще има огромни опашки.
– Никъде няма да ходим. Аз ще сготвя.
– Ти?
– Лео е фантастичен готвач – обяви Едгар. – Сътворява изискани ястия от какво ли не.