Отвори чантата си, за да извади бележник и писалка. Знаеше, че тази нейна страст да запълва страници е безполезна; пълна загуба на време и хартия. В половината от случаите блуждаещите й мисли се докосваха до метафизиката, друг път бяха дълги лични монолози. В тези писания – много по-различни от разказите й – имаше две личности, които изникваха неочаквано и нямаха връзка помежду си: едната беше самата Мелиса; другата... една сянка. Беше толкова обсебена от нея, че я виждаше дори в сънищата си. При пълнолуние положението се влошаваше.
Въпреки упоритостта, с която водеше дневника си, подозираше, че никога няма да стане писателка. Липсваше й необходимата издръжливост да мисли с часове върху конкретен сюжет; да скицира някакъв герой и да добавя облекло, жестове, характерни черти; да се спре, за да си представи тембъра на гласа му или начина, по който би реагирал, ако някой реши да се пошегува с него. Единственото, което беше успяла да публикува, бяха няколко стихотворения и три разказа в различни списания, и чувстваше огромно неудовлетворение, защото искаше да пише сериозно... Не, това не беше подходящият израз. Искаше да пише с размах. Би се радвала да завърши цял сборник разкази или роман, или трилогия; би искала да е като онези мъже и жени, способни да изливат анекдоти и персонажи върху листа със същата лекота, с която фокусник вади гълъби от ръкавите си. Но беше твърде уплашена от заобикалящия я свят. Предусещаше, че нещо ще се случи, а в родината й, когато се случваше нещо, по принцип то не беше хубаво.
Въпреки това беше очарована от онази сянка, която се разхождаше из текстовете и в сънищата й с грацията на непредвидимо същество. Беше свободно създание, необвързано със света, което нямаше представа какъв огромен интерес буди у нея. Тя беше плод на въображението й, беше като дъщеря, сестра или майка, за която трябва да се грижиш, когато остарее. Беше единственият персонаж, когото беше видяла да се развива. Винаги й хрумваха нови неща за него. Или по-скоро за нея; защото сянката имаше женска душа. Няколко пъти беше изпитала известен страх, когато героинята й споменаваше места или събития, които изглеждаха реални, но й бяха чужди; след това заключаваше, че тези безумни фрагменти са плод на автоматичното писане. При всички положения сянката винаги беше там: невинна, объркана, успокояваща като домашен любимец, който мърка между краката й и я кара да забрави напрежението от деня. Обичаше я с болезнено и тягостно чувство, както би обичала някой познат, както би искала да я обичат.
Писалката пареше пръстите й по-силно, отколкото слънцето прегаряше тревата. Под сянката на огненото дърво бризът освежи въздуха. А под ръката на Мелиса хартията започна да се изпълва с мастило.
5
Сянката излизаше от летаргията си. Не спеше. За нея не съществуваха състояния като будуване и сън.
Коя съм?, се питаше. Нима съм нечий кошмар? Частица от мисъл? Или може би нероден стих, който броди из лабиринтите на нечий ум в очакване на вдъхновяваща искра, за да бъде роден?
Не беше органично създание, природата й бе толкова ефимерна, че никоя биологична цялост не би я разпознала като такава. Съществуването й протичаше в две посоки: активна и летаргична. Диастола и систола3, сякаш вселената диша. За нея денят и нощта нямаха стойност.
Как да разбера дали всичко, което чувам, виждам и докосвам, е част от действителността?
Говореше в преносен смисъл. Сянката не виждаше, не чуваше, нито докосваше нещо... поне не в пряк смисъл. Можеше да разпознава миризми, форми, цветове; но начинът, по който ги възприемаше, беше различен.
Може би адът съществува и аз съм в него. Но една и съща мисъл я спохождаше всеки път, когато излизаше от летаргията си. Чувствам се много странно.
Не беше мъка – това бе твърде човешка емоция, – а просто объркване. Сянката се движеше в област на мъглява и спокойна сияйност, подобна на утроба. Носеше се в онова неопределено измерение, близо до една вселена, обитавана от безброй създания в милиони различни светове; но се чувстваше привързана само към един от тези светове. Беше живяла там и някой ден щеше да се върне.