Легна си и затвори очи. Радостен покой започна да изпълва гърдите й. Отново видя синия камък: нейния пътен талисман. Съсредоточи вниманието си и без да е необходимо да се моли, входът се отвори пред нея. Понесе се към светлината с порив, който не беше израз на воля, а някакъв вид проницателност. Сиянието я обви напълно, преди да се стопи, като я остави на онова друго място; сякаш целият й живот беше преминал там, където Ра-Теш бе покорил свободната й воля.
Всяка нощ, след като всички си бяха отишли, жрецът влизаше в нейната спалня и извършваше акта на приобщаване с боговете, прибягвайки до различни средства, за да увеличи силата на съюза. Понякога й превързваше очите, друг път връзваше ръцете й... Майя не разбираше значението на тази магия, но покорно спазваше ритуалите. Понякога Рогатият бог искаше помощ от жрицата, чиято техника за достигане до Богинята беше различна от неговата. Когато Майя й се отдаваше, сякаш Богинята беше слязла върху ложето и се забавляваше да се докосва със собствените си пръсти. Беше странен ритуал. Страховит и едновременно с това пленителен. И Ра-Теш го беше създал.
Жрецът изпитваше към Майя нещо подобно на любов. Девойката го усещаше интуитивно в стремежа му да й угоди във всичко. Ра-Теш не жалеше усилия да й подарява платове, украшения и лакомства, идващи от далечни царства, и беше построил фантастична градина, където тя можеше да се разхожда сред великолепни птици. В онзи рай не липсваше и Нинир, любимата й птица, която дремеше – дебела и щастлива, на ствола на гигантски кедър.
Но несъмнено страстта на жреца беше нездрава мания. Тя го разбираше поради настойчивостта, с която я задължаваше да живее изолирана, далеч от всички и без приятели. Сега, докато вървеше из градината, където свиреха щурци и светеха звездите, се запита какъв ли щеше да е животът й, ако никога не беше танцувала в храма...
Наблизо изпука клон. Не се разтревожи, защото знаеше кой беше единственият, който можеше да се разхожда на това място в полунощ, но жрецът не идваше сам.
– Доведох ти компания – съобщи той.
Арат.
Изненадата беше толкова голяма, че двамата останаха безмълвни: тя, защото много отдавна не беше виждала младия музикант, а Арат, защото едва разпозна в тази жена момичето, което едно време го преследваше навсякъде.
– Тази нощ ще бъде различно – чу гласа на Ра-Теш. – Тази нощ ще бъда зрител.
Няколко слуги разстелиха килим от кожи върху тревата. Арат, който беше дошъл по чужда заповед, съзерцаваше сцената безмълвно, с учудени очи. Майя се вгледа в самонадеяното лице на Ра-Теш. Беше сигурна, че той не знае за страстта й към младия мъж.
С властен жест Ра-Теш подаде една съдинка на Арат.
– Това е вълшебен мехлем – му каза. – Втрий го в тялото й.
Обърна се и седна на столчето, което слугите бяха поставили там, преди да си тръгнат. От мястото си видя ръцете, които отваряха съда, и забеляза как страните на девойката поруменяха, как дишането й се учести, докато мъжките пръсти нанасяха крема. Почувства се абсолютен господар на тази жена, която беше посветил в тайните на Богинята. Властта му над нея беше толкова голяма, че си позволяваше да избере свой подчинен за ритуала.
Желанието му започна да нараства със стенанията на Майя. Тя го видя да се приближава към ложето, където беше на път да се слее с Богинята, но почувства трепета на Арат и загуби представа за действителността.
Сякаш се хвърляше в нищото. Стисна клепачи и се устреми напред с цялата ярост на бедрата си. Облаците на топлото лято, които се бяха струпали над храма, сякаш оживяха и се пръснаха. Експлозия избухна във влажните дълбини. Девойката полуотвори очи, все още без да вижда фигурата, която се надвесваше над нея. Капчици дъжд оросиха лицето й, сякаш любовната влага на някой бог се стелеше над земята, призована от върховното изживяване на двамата любовници.
От земята, където лежеше Майя, друга жена вдигна поглед и се вледени от ужас, защото в този миг разбра кой е Ра-Теш и каква е връзката й с него.
45
(ОТ ДНЕВНИКА НА МEЛИСА)
Сега разбирам защо поисках да избягам, когато го видях за първи път. Сега знам защо го отблъснах в началото и защо не успявам да се освободя от него. Той ме предупреди онази нощ на Белтейн: Ще те любя така, че винаги ще се връщаш при мен...
Вчера замина на път; беше двойно несигурно сбогуване, защото не се осмелих да му кажа какво бях открила. Не бих могла да му го обясня разумно.
Увереността, че познаваме някого от предишен живот, е знание, извиращо от дъното на душата, защото не зависи от външния вид, който е различен във всеки живот, а от някаква неопределена светлина. Подозирам, че някакви невидими знаци се превръщат в пръстови отпечатъци на духа, доловими при вътрешно пътуване, защото при подобни преживявания се разкрива нещо, което човек преди това не е виждал: душата. При регресиите се виждат душите на хората. И откритието идва изведнъж, без предупреждение, като бомба, която избухва в лицето ти.