Мелиса отказваше да повярва на ушите си. Първо учителката й, а сега Тирсо. Нещастията никога не идват сами.
– Защо не изчакаш малко? – настоя тя. – На тоя дъртак надали му остава да живее още дълго. И като получи някой инфаркт или пукне, или го отвлекат извънземните, всичко ще бъде различно.
– Мелиса, вече загубих най-хубавите години от живота си. Повече от двайсет години съм заточен в този ад. До гуша ми е дошло от този тип!... При всички положения не идвам да се сбогуваме. Искам да дойдеш с мен.
– Знаеш, че се страхувам от морето. Дори не мога да плувам!
– Ще пътуваме със стабилен сал – с мотор.
– За мен в морето няма нищо сигурно. Камо ли сал!
– Имаме си всичко: компас, гребла, резервен бензин... Дори радио!
– Дори да беше салът „Кон-Тики“, Тирсо, за нищо на света не бих се качила!
Момчето погледна часовника си.
– Чакат ме. Трябва да набавя още някои неща.
– Тирсо...
– Заминаваме след няколко дни – продължи да я увещава с целувка. – Помисли си. За твое добро. И ми се обади утре.
Мелиса го проследи с поглед, докато зави зад ъгъла. „За твое добро.“ Думите на приятеля й отекнаха като ехо в пещера, донасяйки аромата на друга епоха, наситена с предзнаменования. А на нея й се стори, че миришат на пророчество.
48
Имаше нужда от помощ. Всички пътища пред нея свършваха, оставаха й само две възможности: да остане неподвижна, докато се вкамени, или да се хвърли в пропастта и да рискува да се пребие. Отвори широко прозореца и вдиша утринния въздух.
„Приятелите ми си отиват, изчезват, превръщат се в спомен. Ако Тирсо и Сибила заминат, какво ще ми остане? Една мила бабка, която няма да изкара много, един несигурен любовник и една сянка.“
Затвори очи и почувства пръстите на луната върху лицето си.
„Бих искала да съм дъждовна капка по пладне, да се изпарявам малко по малко, докато се изгубя в нищото и премина в друго измерение. Това е смъртта: да се рееш свободно на място, където онова, което сега изглежда необходимо или жизненоважно, там вече не е такова.“
Зад тъмнината на клепачите си визуализира талисмана. Започна да го преобръща в ума си и го накара да се върти като планета в празното пространство на всемира. И изведнъж забеляза фигура, чиито черти едва успя да разпознае заради потока светлина, която струеше от нея. Когато се приближи, остана без дъх пред приказната й красота, но учудването й беше още по-голямо, когато я позна. Беше сянката. Най-сетне можеше да види лицето й, което беше лицето на душа, а не на тленно тяло. Ангелите съществуват, реши Мелиса, те са същества като това и чакат завръщането си в живота; бивши родители, възлюбени, приятели, които са споделяли с нас настоящето или други прераждания и които остават близо до нас, за да ни дадат съвет или да ни защитават.
„Защо сега знам всичко това?“, се запита.
– Защото е дошло време – каза сянката.
– Ти си тя, нали? – предположи Мелиса. – Ти си Анаис, убедена съм, но трябва да знам дали аз съм Джун.
– Не, не си Джун.
– Тогава защо ме преследваш? – запротестира и си спомни за регресиите. – Кой е Арат? И Рохер... Ра-Теш? Какво мога да очаквам от него?
– Толкова въпроси изискват двойно повече отговори – прошепна ангелът.
– Все още съм объркана.
– Вече познаваш част от живота си в Атлантида...
– За какво говориш?
– Сега трябва да се подготвиш, ако искаш да разбереш защо си избрала този живот.
– Аз съм го избрала?
Сянката потвърди.
– Тогава сигурно съм била луда, преди да се родя.
Мелиса усети как се надигна пенлива вихрушка, сякаш някой гъделичкаше сърцето й, и разбра, че смехът на ангелите предизвиква този вид оргазъм в душата.
Съществото се приближи до нея.
– Ще видиш края на живота си в Атлантида, също така ще научиш за по-предишен живот, толкова далечен от онова, което можеш да си представиш, та може би ще решиш, че си загубила ума си. След това ще стигнеш до едно по-късно превъплъщение и едва тогава ще разбереш коя си и защо си тук.
Мелиса се опита да затвори очи, но напразно. Невъзможно е да блокираш виденията на духа.
– Може би нищо не е реално.
– Трябва да вярваш на интуицията си, да се научиш да разпознаваш кога пред теб стои истината, и в душата си ще разбереш, че е вярно. Затова те предупреждавам: забрави за логиката, забрави за предразсъдъците, забрави какво са те учили...
Мелиса въздъхна.
– Смазана съм. Може би наистина съм полудяла.
– Това е твоята карма – отвърна сянката. – Вече си започнала връщането назад, но не си разбрала.