– Завръщането ми ли? Къде?
– Гласът на Уроборос се е събудил в теб.
– Уроборос не е ли само легенда?
Фигурата започна да се отдалечава към висините.
– Уроборос е древен символ. Той е знакът, водещ онези, които започват цикъла на вечното завръщане. Той е признанието, че е имало и други животи преди настоящия... Първите човешки същества открили този факт, водени от интуицията си. Уроборос е пътеката, по която преминава душата всеки път, когато напусне някое тяло, а също така е силата, която я задължава да се прероди в друго. Този път, изпълнен с препятствия, има формата на раковините, изрисувани в пещерите и по древните каменни паметници. Уроборос се намира в тайните ритуали на нашия вид: в Елевсинските мистерии и в мистериите на Озирис, в танците на много народи, в страниците на Тибетската книга на мъртвите, в образа на змията Кундалини. Това е Уроборос: безкрайната спирала на духовната еволюция. Древните хора са се опитали да го изобразят в криволичещото изкачване до Гластънбъри Тор и в спиралите, които украсяват скалите на Нюгрейндж. Древните го оприличават на змия, захапала опашката си, защото както това животно се освобождава от кожата си, когато расте, така и душата трябва да напусне дадено тяло, което вече не й служи, за да напредне в неспирното си израстване. Затова Уроборос е пътят към мъдростта чрез хилядолетно обучение. Това е животът, който трябва да угасне и да се спусне по лъкатушещ път, преди отново да се роди...
ТРЕТА ЧАСТ
УРОБОРОС
49
Докато вадеше ключа от чантата си, забеляза, че предметите се размазват, сякаш ги вижда през зацапано стъкло. Отначало помисли, че е от глад, защото през последните седмици почти не беше яла. После си спомни слуховете за вируса, водещ до необратима слепота. Когато се втурна в стаята си, от нея течеше ледена пот. Опирайки се на стените, се добра до леглото. Имаше усещането, че потъва и продължава към бездънни дълбини. Клепачите й тежаха като камъни. Някой я докосна по рамото.
– Майя... Майя...
Стресна се и се събуди. Въпреки че стаята тънеше в мрак, позна гласа на Арат.
– Какво правиш тук? – прошепна. – Ума ли си загуби?
Когато Ра-Теш тръгваше на път, Майя оставаше под надзора на пазачи, пръснати из храма.
– Трябваше да те видя – сподели той с тъга в гласа. – Не мога да спра да мисля за твоето заточение.
Тя постави пръсти върху устните на мъжа.
– Тук съм, защото такъв е дългът ми към Богинята, забрави ли?
– Той те използва, Майя! – избухна. – Не ми казвай, че не си разбрала.
Девойката почервеня.
– Забравяш, че той е Върховният жрец, а аз съм само послушница. Трябва да се подчинявам на човешката му същност.
– Можеш да помолиш жрицата за помощ.
– Тя също му се подчинява. Мисля, че е заради магията.
– За какво говориш?
– Ра-Теш владее тайна сила – поколеба се тя, преди да намери точния израз. – Използва ритуала на свързване с магически цели.
– Сексуална магия?
– Трябва да си я почувствал в нощта, когато те доведе.
Арат потръпна. Спомняше си със срам онази среща, защото се бе опитал избяга, да се откаже, но не бе овладял волята си.
– Аз съм на мястото, което съм избрала – настоя тя. – Не знам защо се притесняваш.
– Безпокоя се, защото открих нещо.
Наведе се, докато не докосна устните й. Девойката се изненада толкова силно, че забрави опасността, на която се излагаше. Отвърна на целувката, без да мисли, всмуквайки дара на Богинята.
От нощта на Белтейн се опитваше да прогони страстта си към Арат. Дори изненадващото му посещение по заповед на Ра-Теш не беше успяло да подхрани онази мечта. Но сега бе различно: той беше дошъл при нея без необходимост от ритуали, без богове, на които да угажда...
Телата им се срещнаха върху ложето, копнеещи едно за друго, вдишвайки аромата на кожите си. Сред възглавниците за сън се преструваха, че се нападат в смъртоносна битка, оросявайки се със сокове, извиращи от мистериозни и плодородни дълбини. Потта се смесваше със слюнката и желанието разпалваше огъня, който пламна между бедрата на девойката, нападната от езиците на боговете. Свободна от влиянието на жреца, Майя най-сетне се отдаде на палещия дъх на любовта.
Някой разтвори завесите към коридора и наблюдаваше сцената, докато тонът на стенанията им не подсказа, че сливането им е към края си. Едва тогава се отдръпна назад и отново се скри.
– Казах на Даная да дойде да те види – рече Арат, след като успокои дишането си.
Майя си спомни тялото на девойката, лудуващо сред облаци от пяна.