Ръцете на жрицата се сключиха около китките на Майя и за миг погледите на двете се срещнаха. Именно тогава паметта на Мелиса нададе мълчалив вик: в дъното на тези очи пулсираше душата на Сибила.
50
(ОТ ДНЕВНИКА НА МЕЛИСА)
Последните дни бяха странни, сякаш махалото на душата ми се намира в постоянно колебание. За първи път не си спомням образите от регресията. Всеки опит да се съсредоточа ги замъглява още повече.
Възможно е отчаяното ми желание да избягам и физическата невъзможност да го осъществя да са улеснили тези скокове във времето. Или може би съм полудяла, както казва Тирсо. Ами ако рeгресиите ми не са нищо друго освен опити за бягство?
Но не бива да се съмнявам в себе си. Аз съм единствената си опора. Освен това тази вечер бих се осмелила да заложа на здравия си разум. Може би защото е пълнолуние и съм на път да прокървя.
Тази магическа струя, която изтича от вагината ми, изостря интуицията ми. С нея се чувствам способна да се затворя в седефена капсула и да заблестя с уникалния блясък, който извира от най-тайното кътче на душата ми. Силата му ме свързва с Майката, която поражда светове и ни говори с лунни песни. Инстинктът ми става източник на власт, когато дестилирам тази тъмна и тайнствена течност. Затова ще продължа да търся. Истината трябва да е някъде там, недалеч от мястото, където сърцето ми сочи.
Знам, че съм сама, но крия лапи с остри нокти под копринените си длани. С тях ще се отдам на любовта. Пак с тях ще си проправя път за бягство, дори в ада, ако някой се опита да застане на пътя ми. Ще намеря отговора, колкото и да е болезнен. Няма да продам душата си, дори на най-високата цена.
51
При последното пътуване се беше случило нещо важно, но колкото и да се мъчеше да възстанови този къс от спомена си, не успяваше. С часове се изтягаше в леглото, изучаваше паяжините по тавана или съзерцаваше някакъв предмет – цвете, плочките по пода, движението на облаците – от креслото на верандата. Баба й трябваше да я вика по няколко пъти, за да излезе от тази летаргия и да се нахрани. Също така отказваше да вдига телефона. Сусана й беше оставила две съобщения, в които й обясняваше, че е болна и по тази причина не може да й донесе тампоните. И Тирсо я потърси без да получи отговор. Баба й старателно й предаваше съобщенията, но Мелиса ги трупаше в едно кътче на ума си, без намерение да им отговори.
Няколко дни след онова преживяване сякаш се събуди. Нощта се спускаше над града и тя съзерцаваше небето, седнала върху куп тухли, струпани в градината. Изведнъж зад голям сив облак изгря великолепна ярка звезда. Гледката предизвика у нея необикновен прилив на енергия. Огледа се около себе си, без да знае какво прави там. Стана и влезе в къщата.
– Има ли вода? – извика на баба си, която за малко не умря от страх, като чу гласа й за първи път от много дни насам.
– Има половин варел на двора – отвърна, – но е дъждовна.
Реши да се изкъпе на светлината на свещ, защото нямаше ток. После излезе, загърната в хавлия, и се запъти към стаята си, оставяйки мокри стъпки в коридора. Задачата да се облече й се стори крайно неприятна и онова, което на всеки друг би отнело пет минути, на нея й отне почти половин час.
– Сусана те търси – прошепна баба й на вратата.
Мелиса излезе от стаята, отнасяйки свещта.
– Тревожех се за теб – каза приятелката й. – Оставих ти един куп съобщения.
– Как изкара грипа?
– Нормално.
– А как върви работата?
– Горе-долу... Едгар е потиснат.
– Защо?
– Откри, че има доносници на Държавна сигурност в неговите литературни кръжоци.
Мелиса въздъхна.
– Не е нещо ново.
– Дойдох по две причини – обяви Сусана, подавайки й една чантичка. – Първата е следната: донесох ти петнайсет тампона.
– Нямащ представа колко съм ти благодарна – каза Мелиса. – Всеки момент ще ми дойде, а нямам какво да си сложа.
– Втората е, че искам да ме придружиш на един прием. Днес раздават наградите за литература и ми дадоха две покани.
– Истината е, че не ми се излиза, но щом си дошла...
Тръгна към стаята си, но докато вървеше по коридора, се спря. Пак се налагаше да се преоблича, а беше на границата на търпението си. Върна се на верандата и помоли за помощ Сусана, която мигом се втурна да рови в гардероба.
– Така ще бъдеш фантастична – увери я приятелката й, след като порови из закачалките и извади рокля във виолетови тонове.
– Поизбеляла е – каза Мелиса, като се позоваваше по-скоро на паметта си, отколкото на зрението си.
– Не се притеснявай, никой няма да забележи.