Мелиса се гримира, жонглирайки със свещта.
– Не ме чакай, бабо! – викна от вратата. — Ще се прибера късно.
На спирката десетки силуети пристъпваха неспокойно и от време на време излизаха на улицата, за да се взрат в далечните светлини на колите. Някои говореха тихичко, като че ли спирането на тока ги беше уплашило; други, използвайки анонимността на сенките, проклинаха глухо. След половин час дойде автобусът. Двайсет минути по-късно двете приятелки слязоха на магистрала 23 и улица „в“ и извървяха четири пресечки до една сива сграда.
Градините на Съюза на писателите и артистите привличаха куп любопитни, които използваха тези церемонии като претекст за срещи, перчене, флиртове, интриги, размяна на книги и изобщо всички дейности, които се отприщват, когато се съберат повече от трима интелектуалци на едно място... а в този момент бяха повече от двеста.
– Ще поздравя едни приятели – предупреди я Сусана. – Ела с мен.
– Предпочитам да изчакам тук.
Сусана се гмурна в множеството, а Мелиса тръгна да обикаля без посока, дочуваше фрагменти от разговори и наблюдаваше жестовете, заредени със скрит смисъл и уклончиви отговори. Вдигна очи нагоре. На небето нямаше луна. Лампите, поставени ниско долу до дърветата, създаваха очарователни светлосенки, допринасяйки към тази атмосфера на шабат.
– Мелиса!
Спря се изведнъж.
– Къде се беше скрила? – поздрави я Едгар.
– Търсихме те да те поканим на вечеря – добави Лео.
Тя се опита да се усмихне.
– Мисля, че няма да имам време.
– Ще бъде нещо специално – настоя той.
– Предпочитам да оставя нещата както са сега – отвърна тя.
Едгар и Лео си размениха бърз поглед.
– Добре, както искаш.
Мелиса потъна сред множеството, обсебена от желание да се махне колкото се може по-скоро. Някои скорошни постъпки сега й се струваха грешка с катастрофални размери, кошмар, предизвикан от отчаянието... Някой я спря, хващайки я за ръката.
– Предположих, че ще си тук.
Беше Рохер. Не го беше виждала, откакто замина. Беше на път да го попита как е изкарал, когато си спомни обещанието му да й се обади веднага щом се прибере.
– Не знаех, че си се върнал.
– Трябваше да свърша някои работи. Щях да ти се обадя тази седмица.
– След последния ни разговор мислех, че ще го направиш веднага.
– Прости ми – каза тихо той и се приближи. – Не съм спирал да мисля за теб.
– За мен и за кого другиго?
– Говориш така, сякаш мислиш, че не ме интересуваш. Знаеш, че дори да не се виждаме задълго, нищо няма да се промени.
Мелиса потръпна, защото той не подозираше колко е близо до истината.
– Слушаш ли ме?
– Извинявай, какво каза?
– Ще ми бъде неприятно, ако не дойдеш с мен.
Волята на Мелиса се стопи в нищото.
– Добре.
– Сега се връщам.
Едва усети бързата му целувка, преди да изчезне в множеството.
Огледа се във всички посоки, като се опитваше да намери Сусана. Откри я в един ъгъл, близо до жрицата, която я наблюдаваше... Сърцето й се обърна. Изведнъж си спомни онова, което паметта й в продължение на дни криеше от нея.
– Какво ти е? – попита я Сибила. – Изглеждаш, все едно си видяла призрак.
– Мисля, че ще припадна.
– Сто на сто не си яла – каза жената и я повлече към един стол. – Стой тук и ме чакай. Ще ти намеря нещо.
Мелиса използва момента, за да задиша дълбоко.
„Не е възможно – помисли си. – Това е грешка. Сигурно смесвам нещата.“
Но в измерението на духа грешките не съществуваха.
– Вземи – заповяда й Сибила, като се върна, подавайки й една кутийка, пълна със сандвичи и сладки.
Мелиса се почувства неспособна да води разговор. Неуверено потърси тема, която би й позволила да зададе подходящия въпрос, но нищо не й хрумна. Ами ако в крайна сметка Сибила не помнеше нищо? Или още по-лошо – ами ако помнеше всичко? Висока фигура изплува от сенките.
– Не знам как винаги успяваш да се изгубиш – упрекна я. – Търсих те навсякъде.
Беше Ра-Теш... Или Рохер... Вече не знаеше къде се намира, нито с кого говори.
– Познавате ли се? – попита машинално Мелиса.
– Още не – отвърна той, — но с удоволствие ще се запозная с нея.
Мелиса забеляза как учителката й се напрегна, когато той й подаде ръка. В същия момент някой го повика.
– Извинете – каза тихо. – Не мърдайте оттук.
Изгуби се сред лакти и смях.
– Кой е той? – попита сухо Сибила.
Мелиса беше на път да й разкаже за връзката си с жреца, но се ограничи да отговори:
– Един приятел.
– Що за човек е?
– Ами... – Мелиса не знаеше какво да отговори. – Имаме връзка.
Сибила се обърна, за да я погледне.
– Каква връзка?
– Любовници сме.