Учителката й изтърси няколко трохи от роклята си.
– Изобщо не ми харесва – каза. – Пази се от него.
– Защо?
Тя сви рамене.
– Не знам. – И натърти: – Не ми харесва.
– Наистина ли не се познавате?
– За пръв път го виждам – потвърди жената, отегчена от темата. – Кога ще се отбиеш у нас?
– Защо, след като вече няма да има повече експерименти?
Упрекът в тона й не остана незабелязан.
– Искам да знаеш нещо – отвърна Сибила, обръщайки се към момичето. – Аз реших да те насочвам и няма да престана да го правя. Забърка се в някои неща по моя вина. Имаме почти кръвен обет. Моля те да се отбиеш, защото обещанието ми все още е валидно.
На Мелиса й се стори, че зад тези думи чува ехото на един друг глас.
– Добре, ще дойда след няколко дни – съгласи се и се наведе да остави кутийката върху тревата. – Ще се обадя, преди да тръгна. До скоро.
– Отиваш ли си? – попита изненадано Сибила. – Мислех, че ще поостанеш.
– Струва ми се, че ще хвана грип.
– Жалко! Исках да те запозная с една двойка скулптори. Тук съм благодарение на тях и си помислих, че...
– По-добре някой друг ден.
Забърза към изхода, блъскайки няколко души, които се възмутиха или я изгледаха ядно. На няколко крачки от вратата Рохер й препречи пътя. С него беше някакво момиче.
– Къде отиваш?
– У дома.
– Но ти ми обеща...
– Не се чувствам добре.
– Добре, ще те откарам.
Мелиса се поколеба, като гледаше ту Рохер, ту момичето.
– Извинявай, забравих да ви запозная. Това е Ниевес.
Мелиса й подаде ръка съвсем вяло.
– Може да пийнем по нещо и после ще те откараме у дома.
Тя забеляза, че той говори в множествено число: непознатата щеше да дойде с тях.
– Не, благодаря. Спирката е наблизо.
– Ако си болна, не трябва да се движиш сама.
– Това е най-обикновен грип.
– Грипът е признак за депресия. Ще пием по нещо и ще видиш как ще се оправиш.
Мелиса го погледна в очите и за миг видя в тях Ра-Теш. Въпреки изминалото време той не се беше променил.
Огледа непознатата, която продължаваше да стои до него с монотонното безразличие на статуя, и едва успя да отрони: „До скоро“, преди да се обърне и да излезе на улицата.
52
Не се чуваха гърмежи, но присвяткването показваше, че се задава буря. Атмосферата беше наситена с фосфоресценции и
топлината лепнеше по кожата като вендуза. Беше карибската зима, маскирана като буря. Мелиса знаеше наизуст дяволиите на този климат, който мамеше и приканваше към измама. Затвори очи и се хвърли в чаршафите.
Изминалите дни не бяха успели да я накарат да забрави ужаса си, когато установи самоличността на Сибила от предишния живот. Непрекъснато се питаше какво да прави. Не отиде у дома й, както й беше обещала; също така не й се обади. Имаше нужда да помоли за съвет, но кръгът на възможните довереници беше твърде ограничен. Нямаше много хора, на които можеше да каже, че е разпознала духа на мъртва жрица в преподавателката по марксизъм... А на Тирсо – и дума да не става. Сели вероятно щеше да я изслуша, но не беше достатъчно ерудирана, за да й помогне.
Образът на талисмана изникна в спомените й. Потопи се в онзи син блясък, сякаш плуваше в спокойни води. В това състояние на дрямка видя да се приближава портата от светлина. Протегна се, за да я стигне, и едва я докосна, когато избухна взрив.
Отново съзря краката си, заровени в тревата, а пред себе си – лице, което блестеше сред свръхестествен ореол. Прегръдката между двете души, загубени в тези земи на сънища, бе по-топла от завивка.
– Ти си последното ми убежище.
– Но не единственото.
Мелиса забеляза неуловима промяна във вибрациите на въздуха. Зад гърба й изникна тъмно петно, подобно на призрак от мъгла.
– Какво има?
– Сибила... човекът, в когото вярвах... на когото се уповавах...
Спря без да се осмели да продължи.
– Най-сетне разпозна старата си учителка?
Мелиса остана поразена.
– Знаела си?
– Според теб как може да не знам?
Атмосферата сякаш се топеше около нея. Ефектът беше предизвикан от състоянието на духа на наставницата й, но Мелиса не успя да определи дали беше от радост, или от безпокойство.
– Защо не ме предупреди?
– Нямаше причина – промълви фигурата, която се издигна и застана върху един храст. – Не е необходимо да знаеш всяка подробност от предишните си животи, за да изживееш правилно настоящия.
Лек бриз разлюля храстите. Понесена от вятъра, фигурата отново се спусна на земята. Недалеч пулсираше облак от светлина, който лека-полека започна да се оформя в друг силует. Мелиса почувства силна носталгия и разбра, че усещането се дължи на второто същество, което стоеше неподвижно на няколко крачки от ангела.