Тази идея й беше хрумнала, когато се връщаше от дома на Сибила. До районния комитет на Партията видя един служител, който изхвърляше вързоп неотваряни вестници Гранма на боклука. Озърна се във всички посоки, за да е сигурна, че никой не я гледа, взе пакета и го отнесе у дома си. Останалата част на следобеда прекара в изрязване на букви и думи.
Пръсна позивите на една безлюдна спирка, в парка, до аптеката и пред хлебарницата. От време на време различаваше някой фенер на верандите, когато обитателите излизаха да разговарят в нощния хлад. Тогава бързо се шмугваше зад някое дърво.
Вече близо до ъгъла, различи пламък на свещ. Изглеждаше, сякаш се приближава от някаква неопределена точка. Запита се кой ли е този чудак или отчаян човек, който вървеше така по улицата, но мигом разбра, че пламъчето растеше и в един момент придоби ненормални пропорции. Беше факла. Също така забеляза, че вече не носеше дънки, а ефирна рокля.
— Майя – прошепна някой в тъмнината.
Намираше се в храма. Позлатените завеси хвърляха отблясъци, които сякаш танцуваха в полуздрача. Едва чу гласа на Арат:
— Майя, ти ли си?
Пристъпи напред, за да може той да види лицето й.
— Имам изненада за теб.
Без повече приказки я хвана за ръка и я поведе по коридора към нейната спалня. В леглото, окъпана от трептенето на пламъците, чакаше Даная. Черните й като въглен зеници се забиха в Майя. Получи се размяна на мълчания, когато ръцете им се срещнаха, а физическият контакт стана ярък като утро, което огрява равнината.
И изведнъж Майя/Мелиса разбра, че отговорът на въпросите й пулсираше – неопровержим и истинен – в светлината на онези очи. Там беше началото на всички загадки. Даная и Анаис бяха един и същ човек.
56
Събуди се в студената сива утрин, която предвещаваше дъжд. Нереалният вид на небето я накара да се усъмни, че се е върнала напълно. Може би сетивата й още бяха закотвени в някоя точка на времето. Без да си дава сметка, присъства на раждането на новия ден. Въздухът лека-полека се изпълни с цвърченето на птиците, гласовете от квартала, шума на далечни двигатели... Тъй като нямаше друг избор, реши да се върне към единствения си порок: четенето. Стоя затворена, докато звънецът на вратата не й подсказа, че токът е дошъл. Колебливите стъпки на баба й минаха край стаята и се спряха в хола. Мелиса остави книгата, почти скришом, молейки се да не търсят нея. Нямаше желание да се вижда с никого. След безкрайна пауза стъпките на баба й се върнаха.
– Търсят те.
Остави книгата с корицата нагоре и скочи от леглото.
– Кой е? – прошепна, за да не я чуят.
– Тирсо.
Ако беше намислила някакво извинение, веднага го изличи. Като стигна в хола, го поздрави с радостна целувка, но изражението на приятеля й я смрази.
– Заминавам – съобщи тихо. – Или по-скоро заминаваме. Ернесто идва с мен.
– Кога?
– Днес на разсъмване.
Мелиса не можеше да повярва.
– Ще дойдеш ли?
Тя поклати глава.
– Веднага щом стигна, ще ти пиша – я увери той, като й подаде тефтерче. – Запиши ми адреса си. Трябва да го науча наизуст. Не искам да нося документи със себе си, за да не ги загубя.
– Времето не е подходящо за плаване – това беше единственото, което й хрумна да каже.
– Говорих с един метеоролог. Тази седмица няма да има бури.
– Тирсо, за бога, не го прави!
– Да не започваме пак. Вече го обсъдихме.
– Толкова е опасно...
– Мислиш ли, че не знам? Но ще се побъркам, ако остана. По-добре да си тегля куршума!
Прегърна го.
– Много да се пазиш.
– Не се тревожи. Ще събера пари, за да те измъкна оттук по законен път. Ще измисля нещо. Имам една братовчедка, която се омъжи за чужденец, и след няколко месеца я пуснаха. Може би ще намеря някого, който да ни помогне.
Мелиса се мъчеше да не заплаче.
– Пази се – повтори и го прегърна отново.
– Ти се пази. И умната! Ако те вкарат в затвора, загубени сме.
Тя се съгласи.
– Трябва да вървя – каза той. – Имам да свърша още куп неща.
Прегърнаха се за трети път. Мелиса се показа на верандата, за да го види как се отдалечава, и в този момент й се прииска, повече от всякога, да се стопи във въздуха и да изчезне.
57
Средните царства. Така са наричали в древността областите, обитавани от същества – нито смъртни, нито безсмъртни: феи, елфи, силфиди и всички онези създания, свързани с въздуха, земята, водата и огъня. В Средните царства времето и пространството са различни. Те са империя на духовете на природните стихии, чийто живот продължава цели еони. През хилядолетията някои са изчезнали, появили са се други, но повечето все още обитават тази област, забранена за смъртните. Въпреки това всяка вечер и сутрин – по време на кратката прелюдия, когато светлината и сенките се смесват, булото, отделящо измерението на хората от измерението на Средните царства, се превръща в недоловима завеса, през която може да се премине от една вселена в друга. Също така има други пътища за този преход: смяната на сезоните, хълмовете, блатистите зони и всяко място, където може да се намери съчетание на разнородни елементи: топлина и студ, земя и вода, небе и земя...