– Кога се е случило?
– Преди два дни, към три през нощта. На сала имало повече от трийсет души.
– Тирсо е арестуван, нали?
Селесте я изгледа съсредоточено, но не отговори.
– Задържан ли е? – повтори Мелиса.
– Имало е престрелка – обясни тихо Селесте. – Бреговата охрана ги изненадала и открила огън. Една жена извикала, че в групата има деца, но тези хора не вярват и на родните си майки... – Вдиша с усилие, преди да добави: – Загинали тринайсет души. Тирсо е един от тях.
Мелиса гледаше Селесте с неразбиращ израз.
– Сигурно е грешка – каза след продължително мълчание.
Лицето на Селесте посивя.
– Той е, Мелиса – прошепна и избърса блестящата капчица, която трептеше на миглите й. – Чичото на Алваро работи в Държавна сигурност и ни показа списъка. Не исках да разбереш от другаде. Предпочитам аз да ти кажа.
– А Ернесто? – попита Мелиса с необичайно спокойствие.
– Не знам, сигурно е арестуван или изчезнал. Името му го нямаше в списъка на загиналите.
– А Алваро защо не дойде?
Тонът й ставаше все по-равен.
– Не иска да вижда никого – отвърна Селесте наблюдавайки непроницаемото лице на приятелката си, – обаче настоява да дойдеш да прекараш няколко дни с нас.
Мелиса поклати глава отрицателно.
– Ще бъде като ваканция – настоя Селесте. – И тримата имаме нужда от това. Може да разговаряме или да пишем...
– Не – каза Мелиса с отсъстващ вид, – предпочитам да бъда сама.
Изправи се, показвайки на приятелката си, че трябва да си върви. Не й се искаше да постъпва така със Селесте, но не беше в настроение да се съобразява с никого.
– Къде е баба ти? – попита Селесте, която не се решаваше да я остави.
– В стаята.
– А грипът?
Момичето сви рамене и заби поглед в един ъгъл. Приличаше на далечен силует. На Селесте й се стори, че придоби призрачна окраска. Искаше да добави нещо, но най-накрая реши, че ще бъде по-добре да си върви. Мълчаливостта на приятелката й не приканваше към разговор. Целуна я и я помоли да й се обади. Мелиса я изгледа как се отдалечава, без да каже и дума на сбогуване.
Върна се в стаята си, затвори прозорците и остана неподвижна в сенчестия хлад на помещението. През ума й се носеха откъслечни спомени: Тирсо й се кара, задето се е намокрила на дъжда; Тирсо се смее на някой виц; Тирсо със своето сомбреро с пера на маскения бал; Тирсо, който й обяснява нещо за една книга; Тирсо я съветва, глези, прегръща, усмихва се... Падна на колене върху ледените плочки и опря чело в пода. Остана часове наред в тази ембрионална поза. Реши, че никога повече няма да помръдне. Никога няма да проговори, да ходи, да погледне слънцето. Съдбата й беше в този ъгъл, защитена от врага чрез ненарушимата му тишина. Щеше да се превърне в статуя, мускулите й щяха да се калцират лека-полека и кожата й щеше да изсъхне, докато се мумифицира. Искаше й се да беше жената на Лот. Завиждаше на този тип самоубийство.
„Ела, ела“, зарида наум.
Не знаеше кого призовава. Може би никого конкретно.
Нещо докосна гърба й. Когато се обърна, сиянието на ангела почти я заслепи. Погледна ръцете му, почти прозрачни заради светлината, която струеше от тях.
– Не плачи – прошепна фигурата. – Спомни си, че загубите са временни.
– Но болката изгаря, сякаш са вечни.
Сянката я погали по бузата.
– Не се тревожи. Той е добре.
– Тирсо ли?
– Тирсо и Той.
– Кой?
Мелиса усети раздвижване зад гърба си – някакво шумолене, то успокои духа й – и откри онази форма, която придобиваше плътност насред стаята. Първо се появиха ръцете й, те махаха във въздуха като птици без посока, които търсят къде да кацнат. След това – краката от мъгла, от чиито пръсти рукна лунна светлина, която освети ъглите на стаята. И когато облакът се превърна във висока фигура с качулка, нещо в паметта й започна да тупти яростно. Помисли си, че сърцето й ще се пръсне от радост. Тези очи бяха същите, които беше обичала в Посейдония; тези ръце я бяха галили, първо колебливи, после страстни, под изпитателния поглед на Ра-Теш.
Сянката на Арат й подаде ръце и тя почувства, че се носи във въздуха. Под неговия поглед отново се превръщаше в Майя.
– Търсих те – каза тя на сянката.
Но в действителност не проговори. В този диалог не съществуваха думи.
– Ти беше Хенри, нали?
Арат/Хенри отпусна ръцете си.
– Обичам ви – сподели тя, – но всичко това ме кара да се страхувам. Не знам коя съм.
Другата фигура проблесна.
– Обичаш ме, защото обичаш Анаис, а аз съм нейната сянка. Аз също те обичам, но не защото си Джун. Тя бе илюзия — аз и Той мислехме, че сме те намерили, но Джун не беше като теб...