И изведнъж двата ангела започнаха да се стопяват във въздуха.
Майя/Мелиса се опита да ги задържи. Не искаше да остане сама. За миг успя да накара Него да остане до нея, забивайки поглед в зениците, в които сякаш все още се отразяваха пламъците на кладата. Спомни си лицето, увенчано с лунен сърп, звуците на арфа и образите от ритуала в дъното на пещерата. Той носеше паница с кръвта на свещен бик... Беше друг живот, съществуване, което едва си спомняше. Майя/Мелиса се вкопчи в погледа на Арат/Хенри.
„Остани, остани“, умоляваше го без думи.
Но нещо издърпа и двамата. Ръцете на ангела се изпариха между нейните и тя се върна на острова, който я изпълваше с ужас.
60
Кошмарите продължиха до следващата сутрин, но събуждането беше по-лошо. Беше решена да умре. Въпреки това нямаше да се самоубие; и не защото Сибила й беше обяснила, че това ще повлияе на кармата й, а защото дори не желаеше да направи усилие. Но все пак се подготви да умножи отмъщението си.
Към пладне се облече и излезе на улицата. Посред бял ден направи голям брой обаждания от един обществен телефон, повтаряйки своя призив, и не й пукаше, че две жени я слушаха с ужас. След това се качи на един автобус, който я отведе до „Ел Ведадо“. Методично посети тоалетните на три ресторанта, едно кино и магазина за сладолед „Копелия“, за да изпише позиви на огледалата с помощта на молив за вежди. Спомни си за огромната тоалетна на „Хавана Либре“ и отиде до вратата на хотела.
– Съжалявам, другарко, но не можете да влезете – я информира някакъв мъж, препречвайки пътя й. – Тук е само за туристи....
– Защо не вземете да сложите табела: ЗАБРАНЕНО ЗА КУБИНЦИ? – изстреля въпроса си към портиера.
Обърна се и извървя пеша двете пресечки, които я деляха от Университетския хълм, прекоси ректората и влезе в тоалетната на Школата по кибернетика. На огледалото написа ЛЪЖЛИВО КОПЕЛЕ... Знаеше, че не е необходимо да добавя име.
В два часа следобед се качи на друг автобус, оставяйки назад множество патрулки, които кръстосваха булевардите. Може би вече бяха открили надписите. Видя също един керван от затворнически коли. Мелиса беше сигурна, че ще направят хайка в околностите и ще отведат десетки невинни, но не изпита никакви угризения. Гневът й беше по-силен от чувството за вина.
Много преди да се прибере, реши да слезе и да повърви. Без да се усети, стъпките й я отведоха на онова място, което старите хора наричаха Японския парк, въпреки че така и не разбра защо. Растителността тук нямаше нищо общо със свежестта и изтънчеността на онези азиатски градини. Десетина-дванайсет дървета се опитваха да оцелеят на гола площ без трева. В центъра се издигаше ужасна детска градина, опасана от телена мрежа.
Мелиса потърси убежище под едно огнено дърво и дълго време гледа как минават облаците. Депресията изяждаше силите й. Духът й я молеше да избяга от спомените. В опит да забрави другата болка, която я смазваше, си помисли за първите си срещи с Рохер. Как да обясни обсебеността му от нея през толкова хилядолетия? Тази история с магия и жречество не й се струваше достатъчно добър отговор. Защо я преследваше толкова упорито, а в същото време се държеше така, сякаш не искаше да я вижда? Какво още се беше случило в миналото и разрушаваше настоящето й?
Тъмнината започна да я обгръща. Даде си сметка, че токът е спрял, защото уличните лампи не светнаха. Беше по-добре да си върви. И отново потегли.
Като се прибра, завари баба си да се люлее на верандата.
– Обади се Селесте да пита как си – каза й с упрек. – Все последна научавам всичко. Какво става с теб? От грип ли си болна?
Но на нея не й беше до обяснения.
– Мисля, че да. Ще си легна.
Трябваше да преобърне небето и земята, ала да открие истината за своята предистория.
В гардероба намери предметите за ритуала. За първи път ги подреди по усет, с изключение на четирите запалени свещи, които постави в кръг. Преди да свали плата, който покриваше камъка, почувства гъделичкане в пръстите и призова помощта на Отеца и Майката. Усещайки енергията, която струеше от кръга, седна в центъра. Пламъците трептяха нервно, движени от невидими сили, а припукването им беше знак за присъствието на силите на стихиите. Затвори очи и се опита да визуализира талисмана си.
Портата от светлина се приближи бързо, сякаш я беше чакала, за да я заведе до онази градина на вечен полуздрач. Тишината, както винаги, като че ли беше част от пейзажа. Огледа далечния връх на планината, после околностите. Не подухваше вятър, макар че облаците приемаха странни форми по прищевките на невидими пръсти. Две фигури от светлина се носеха над дърветата.