61
Смъртта на Тирсо я беше лишила от онази фина част на духа, където се таят тъгата и отчаянието. Ако успееше да заплаче, може би раната в душата й щеше да заздравее, но потиснатите сълзи набъбваха в нея мълчаливо, като тумор, който печели пространство, без жертвата да се усети, докато не е станало твърде късно.
Жадуваше да види Сибила, защото последната й среща с ангелите беше отприщила безброй въпроси. Например генезисът на душите. Не знаеше какво да мисли за това, но ако беше истина, можеше да обясни интереса на Рохер към Анаис и любовника й. От друга страна, сега разбираше непоносимостта на учителката си към Рохер. По какъв друг начин може да реагира човек в присъствие на собствения си убиец? Въпреки че нямаше да говори с нея по тази тема.
Най-сетне стигна до дома на Сибила. Между глътките вода разнищи плетеницата на виденията си, които едва успяваше да облече в думи.
– Любопитно е – заключи учителката й. – Идеята за андрогинната душа съвпада с писанията на някои антични философи. Платон например.
– На мен все още ми е странно да възприема идеята за първичните души, които се делят като амеби.
– На мен също, но не бива да се доверяваме на собствените си идеи по въпроса, още повече ако произтичат от една хилядолетна грешка. Нашето статично схващане за духа идва от Библията, където се твърди, че всичко е възникнало така, както го виждаме сега; но тази хипотеза не може да се защити. Ако живите същества са започнали еволюцията си от едноклетъчните организми, не виждам защо първите форми на душата да не са минали през подобен процес, особено ако духът също еволюира.
– Все още има нещо, което не разбирам – каза Мелиса. – В началото е имало много малко човешки същества. Днес те са милиарди, а в бъдеще ще се родят още. Как така сега има достатъчно души за толкова много хора?
Сибила не можа да прикрие жеста на досада.
– Кой ти е казал, че душите е трябвало да се въплъщават по едно и също време от самото начало? В света съжителстват много напреднали духовно хора и други, по-страшни от дивите зверове. Сега е възможно да съществуват души, които все още не са познали нито едно тяло.
– Значи най-жестоките хора са още в първите си прераждания?
– Не е задължително. Спомни си, че разполагаме със свободна воля. Някои души имат нужда от само един миг, за да се научат, други не успяват за дълго време.
– Ученето невинаги е лесно.
– Развитието на душата е въпрос на желание, не на интелигентност.
Мелиса отвори уста, за да добави нещо, но издаде само въздишка.
– Какво има?
– Нищо, мислех си.
– За какво?
– За приятеля си... Тирсо.
– Говорила ли си с него?
– Мъртъв е.
Каза го със странно спокойствие, сякаш въпросът нямаше нищо общо с нея. Ако някой беше дошъл в този момент, можеше да си помиеш, че разказва история, която изобщо не я засяга. Ако беше забелязала това привидно безразличие, Сибила щеше да се разтревожи, но тя самата беше твърде впечатлена от новината.
– Как е станало? – попита, когато отново можеше да диша.
– Напускал страната със сал. Бреговата охрана стреляла...
Жената изслуша разказа, като се опитваше да овладее ужаса си.
– Но аз не вярвам в смъртта му – заключи Мелиса със същия спокоен тон.
Сибила обгърна раменете на ученичката си с ръка.
– Никой не е истински мъртъв.
– Точно така мисля и аз – съгласи се Мелиса. – Затова се надявам да го видя отново.
И за първи път от много дни насам лицето й се озари.
62
Все едно прекосяваше тунел, повлечена от ураган, чиято скорост се увеличаваше. Струваше й се, че събитията започваха да се случват на все по-кратки интервали. Едва успяваше да се отърси от една изненада, когато я завладяваше друга и не знаеше дали да го припише на някакво магическо измерение, чийто вход беше открила, или бе някаква илюзия, породена от самотата.
Без да гаси свещта, се хвърли на леглото и остана загледана в пламъка, докато очите й започнаха да се затварят. Преди да успее да заспи, някой я разтърси нежно.
– Маев, да вървим! Време е.
Все още зашеметена от образите на някакъв кошмар, се изправи, загърна се в кожите, които я пазеха от студа, и се присъедини към група младежи, подготвящи се за инициация. Скоро щяха да се срещнат очи в очи с Бриг – пряка наследница на Керидуен по линията на дълго родословие гадателки, – чиято мъдрост й беше спечелила титлата Майка.
Маев огледа тайно младите лица, които я заобикаляха. Не познаваше никого. Произлизаха от различни племена, които един път в годината изпращаха децата си в Бру-на-Бойн20, за да бъдат посветени. Момичета и момчета поемаха към магическия център на Туата Де Данан – народът на Богинята Дану, – към който принадлежаха всички. Там ги очакваше Майката, която им показваше пътя към духовния свят.