След като приключиха, гадателката им нареди да се изправят и да се хванат за ръце. Дрезгавият й глас отекна в нощта с химн, на който всички пригласяха. Поведе ги в този ритъм на хоро, което се ускоряваше едновременно с проявата на ефекта от отварата. В един момент напусна кръга и се загледа в младежите, които продължиха да танцуват на малки групи. Маев беше една от първите, която се отдели от другарите си. Почувства подтик да танцува сама, да описва спирали навън или навътре; докато го правеше, паметта й донесе образи от друг – по-древен и вече забравен танц.
Никой не разбра, че гадателката гасеше огньовете. Когато угасна и последната искра, песента секна и танцьорите престанаха да се движат.
Маев се огледа около себе си. За миг помисли, че се е откъснала от групата. Кристалният блясък на гробницата й показа, че греши. Очите й привикнаха с мрака и тя различи очертанията на скалите, но не видя никого.... поне така си помисли отначало. Крехки и миниатюрни същества се движеха във въздушен танц из цялата околност на Каер Сидхе. Маев можеше да ги види, защото крилете им излъчваха феерична светлина. Това можеше да бъде само Магическият Народ. Лека-полека започна да различава и тъмните силуети на другарите си, въпреки че никой от тях не виждаше крилатите същества. В този момент забеляза слаба светлина, която обгръщаше един от младежите. Фигурата се обърна към нея, без да крие изненадата си. Маев не разбираше причината за това вълнение, докато не забеляза, че собственото й тяло също излъчва светлина. Още един фосфоресциращ силует се отдели от групата и се спря на малко разстояние от девойката, чиято памет се мъчеше да си проправи път сред мъчителната тъмнина: в друг живот... тримата... някой беше загинал... някой я беше убил и сега...
– Арат! Даная! – възкликна Маев.
– Майя! – извикаха те.
Прегърнаха се сред сълзи в доказателство, че тъгата и любовта все още бяха живи. Отново бяха заедно – след хиляди години.
63
(ОТ ДНЕВНИКА НА МEЛИСА)
Не знам коя съм, нито къде живея. Дори не съм сигурна как се казвам. Дали виждам бъдещето от някой минал живот? Или си спомням миналото от моето бъдеще? Живея ли на остров край ледовете или в страна, която ври в тропически зной? Острови, острови, острови... Като че ли съдбата ми е вечно да съществувам в изолация. В Посейдония живеех окръжена от пръстените земя и вода, които хората бяха изградили, за да отделят духовния си център от по-населените райони, като че ли е възможно да отделиш тялото от главата, без и двете части да пострадат от осакатяването...
Съдбата ми на отшелничка ме преследва. Винаги има нещо, което накрая ме заточава в някой затвор, без да ми позволи да покажа какво нося в сърцето си. Сигурно е онзи страх, който полепва по кожата като проказа; онова постоянно сборище на маски, да искаш да кажеш, но да не смееш, да жадуваш да бъдеш, без да го постигнеш. И това унижение ни разделя и отчуждава, раздира живота ни. Намразваме онова, което обичаме най-много, и това ни изпълва с чувство за вина, подлудява ни. Как мога да обичам и да мразя с такова ожесточение въздуха, който ме заобикаля, слънцето, което ме топли, земята, която пази костите на дедите ми, а един ден ще покрие и моите? Този гняв се стоварва върху нас самите – върху нашите приятели, нашето семейство, върху хората, които са тук, и онези, които са си отишли, – задето позволяваме това да се случва.
Понякога чувствам, че тази омраза се превръща в безкрайна жалост, в прилив на състрадание към родината ми и народа й. Тогава осъзнавам, че дори да ми тежи, тази влажна и тъмна като кожата на обитателите си земя е проникнала в мен до мозъка на костите. Тя е част от мен. Обичам нейните плажове и шумоленето на палмите в тишината на планината, миризмата на дъжд в полето и пламтящите очи на нейните жени и мъже, сънливите лица на бебетата й, плътта на плодовете й на изчезване. Обичам тази страна и сетивата ми се насищат със старите й къщи и напуканите булеварди, с колониалните църкви и онзи славен бриз с мирис на сол, който прекосява страната от единия до другия край: това е несравнимият аромат на моя остров, онова неповторимо ухание, смесено с билките, принесени в дар на светците. Искам да го забравя обаче. Защото всичко е илюзия, която ще се изпари още щом изляза на улицата, още щом усетя безсилието да гризе душата ми, още щом взема телефон, за да се свържа със света, още щом ми хрумне мисълта, че нещо в думите на Онзи, който не може да бъде назован, не е както трябва...