Трябва да забравя този остров, да го изтрия от паметта си, да се върна във вътрешното си царство, да се разхождам из онези краища, където не съществуват часове, където всеки пейзаж е граница за бягство към друг свят. Жадувам някой ден тази страст към родината ми да се превърне в приятен сън, подобен на блян от онази далечна сага, където бродя из леденозелена страна.
64
Маев слушаше арфата, която изпълваше долината с меланхолия. Ангус умееше да я докосва с майсторството на бард и звуците извираха с нежен морски ритъм, съответстващ точно на образите от стихотворението, което Дану рецитираше. Когато стиховете заглъхнаха и дърветата погълнаха и последната нота, Маев отвори очи.
– Историята ще се повтори – каза.
Ангус и Дану потръпнаха.
– Ще има втори Ра-Теш?
– Пак ще ни разделят?
– Вие ще бъдете бардове в един бъдещ живот, въпреки че за Дану истинската слава ще дойде след смъртта й.
– Как някой бард може да бъде известен след смъртта си? – попита Ангус. – Кой ще пее песните му, ако не ги е изпълнил приживе?
– Бардовете на бъдещето няма да пеят. Ще записват легендите си със знаци, които всички ще могат да четат, дори тях да ги няма.
– Ще бъдат занаятчии? – намеси се Дану.
– Нещо подобно.
– Това е най-странното нещо, което съм чувал – заключи Ангус. – Сигурна ли си?
– Така го видях – въздъхна Маев. – Не знам повече.
Утрото беше студено и сияйно. Въпреки че зимата беше напреднала, тримата се бяха подслонили в една пещера. Така беше наредила Майката след церемонията. Пазителката на Бру-на-Бойн имаше достатъчно познания, за да заподозре какво се крие зад тази среща. Посъветва ги да си построят отделен подслон и да живеят заедно няколко седмици, за да подредят преживяванията си. Беше важно да прекарват много време в контакт с Великата Майка и за целта трябваше да намерят пещера, където да могат да медитират колективно.
– Беше трудно – измърмори Дану, продължавайки разговора от предишния ден. – Не исках да напусна Посейдония.
– Знам – успокои я Маев. – Не вярваше, че съм загинала, въпреки че Арат те убеждаваше в противното.
– Откъде знаеш?
– Бях с вас през цялото време. В началото не си дадох сметка за случилото се. Виждах други същества, които се опитваха да ме успокоят, но аз не исках да ги чуя. Много трудно се отказах от онзи живот. След като се роди детето ви... – тя се спря с променено лице.
– Какво има?
– Ангус, помниш ли как те наричаше синът ти в онзи живот?
Дану и Ангус размениха изненадан поглед.
– Синът ми ли? – повтори той. – Какъв е този въпрос?
– Как ти викаше? – настоя Маев почти в истерия.
– Викаше ми да-да или нещо подобно. Защо?
Маев се обърна към Дану.
– А какво беше твоето име в онзи живот?
– Защо питаш щом вече знаеш?
Маев си пое дъх и произнесе думите бавно:
– Даная... Наричаше се Даная... – Обърна се към мъжа: – И въпреки че ти се наричаше Арат, кой знае дали гукането на детето не е породило друго име?
– За какво говориш?
– За създателите на нашия народ: Дана и Дагда.
В продължение на няколко секунди младежите гледаха Маев неподвижно.
– Това е невъзможно – каза Ангус накрая. – Ние не сме богове.
– Вероятно съществуват богове, които умират и отново се раждат – каза Маев. – Може да попитаме Майката.
– Няма да й говорим такива неща! – възпротиви се той. – Би било богохулство.
Маев сви рамене.
– Мисли каквото искаш, но двете истории съвпадат. След смъртта ми вие минахте по същия път, който са прекосили създателите на народа ни, преди да дойдат тук. Знам, защото през цялото време бях с вас.
Остави ги да разсъждават върху тази идея и се приближи до извора, за да пие вода. На дъното, осеяно с камъни, видя образа на същество с коси от водорасли. За момент остана неподвижна, опитвайки се да си спомни кога й се е случвало нещо подобно.
– Маев – повика я Дану. – Какво става?
– Виждаш ли я?
Дану се наведе.
– Какво да виждам?
– Нищо ли не виждаш?
– Розови камъни.
Ангус също се беше приближил.
– И ти ли не я виждаш?
Младият мъж се взря внимателно в тъмната повърхност. Водното създание протягаше ръце и за момент Маев си помисли, че ще излезе от водата.
– Не.
– Това е Магическият народ – каза тихо Маев.
Приятелите й я изгледаха с възхищение.
– Ти ги виждаш?
– Навсякъде: във въздуха, в огъня, във водата...
– Вярно ли е, че са различни?
– Видът им зависи от стихията, която обитават.
Настъпи почти благоговейно мълчание, преди Ангус да попита: