– Обучавали ли са те в ясновидство?
– Никога – отвърна Маев, като се наведе още по-ниско над извора.
– Ела... Ела с нас... – прошепна недоловимият глас на създанието, което подаде едната си ръка от водата и погали тъмните коси на Маев.
– То ми говори – прошепна тя.
– Магическият народ не говори – поправи я Дану. – Поне не със смъртни като нас.
– Казвам ти, че ми говори! – настоя Маев.
Заприиждаха и други създания. Маев ги видя да се подават зад камъните, между подводните растения, зад близките дъбове.
– Това е тя! – викаха със звучни гласове. – Това е тя!
Внезапна промяна във вятъра предупреди Дану и Ангус. Атмосферата се раздвижи и се чу свистене във въздуха, въпреки че не видяха какво или кой го издаваше.
– Не сме сами на това място – каза Дану.
– Знам, аз също го усещам – прошепна Ангус. – Да си вървим.
– Нашата царица – викаха създанията. – Най-сетне! Най-сетне!
Буря без облаци сякаш се надигаше над главите им.
– Не принадлежа на никого. Оставете ме на мира! – извика Маев в празното пространство.
И за учудване на всички ураганният вятър утихна внезапно.
– Маев?
Дану хвана ръката й, очаквайки обяснение.
– Искат да бъда тяхна царица. Това е лудост.
– Тръгнаха ли си?
Потвърди с жест.
– Представяш ли си какво означава това? – попита Дану с нарастващо уважение. – Никой не повишава тон на Магическия народ. Те никога не се подчиняват, само вършат специални услуги. И горко на онзи, който ги поиска не както трябва!
– Трябва да кажем на Майката – прекъсна я Ангус.
– Може би обяснението е в миналото ми – рече Маев.
– В Посейдония?
– Не, още по-преди.
И им разказа за видението си за генезиса на душите.
– Не знам как това би обяснило случващото се сега – учуди се Ангус.
– Аз също не знам, но е възможно да е началото на някакъв отговор.
– Кога разбра всичко това?
– В един бъдещ живот. И не ме питай как, защото не мога да го обясня!
– Няма да питам – увери я Дану.
Млъкнаха – всеки, потънал в объркани мисли, които трудно се превръщаха в идеи.
– Трябва да има начин – обади се тихо Ангус след известно време.
– За какво?
– Да можем да се разпознаваме в други животи. Не винаги ще имаме церемония на посвещение. Може да се срещнем отново и да не разберем.
– Навярно има някакъв начин – предположи Дану. – Майката трябва да знае.
65
– Всичко се е променило – каза Мелиса. – В началото бях само скрит зрител. Можех да виждам и чувам всичко, но никоя отминалите ми самоличности не познаваше настоящото ми съществуване. Сега знам за бъдещия си живот от миналото.
Шумът на града нахлуваше през прозореца, но Селесте и Алваро като че не му обръщаха никакво внимание.
– Какво мисли Сибила? – попита Алваро.
– Още не съм й казала.
– Чакай да видя дали съм разбрала – настоя Селесте, опитвайки се да изясни нещата. – Едно време настоящата ти самоличност е знаела всичко за миналите ти животи, но сега твоите самоличности от миналото също са запознати с настоящия ти живот, така ли?
– Още по-зле – уточни Мелиса, – настоящата ми самоличност изчезва в миналото. Все едно миналите изместват настоящата, сякаш контролират коя съм във всеки даден момент.
– Може би подсъзнанието ти прави номера – предположи Алваро. – Може би иска да те убеди, че истинското ти „аз“ се намира в друга вселена, за да те задължи да останеш там?
– Няма такова нещо! – настоя Мелиса. – Става дума за реални преживявания, които са се случили, не за раздвоена самоличност; но не разбирам как човекът, който съм била в миналото, може да знае какво ще се случи в бъдещето.
– Нали каза, че си била нещо като гадателка?
– Едно е да предсказваш, друго е да знаеш с абсолютна сигурност какво ще стане, защото вече си преживял онова, което още не се е случило, разбираш ли? Това се случва на другата личност, която съм на другото място. Тя знае там, защото аз съм го преживяла тук.
– Да му се не види, Мелиса, защо все ти се случват толкова странни неща? – ядоса се Алваро.
– Ако не бях тук – започна да теоретизира Селесте, – бих ти казала, че твоята действителност може да е миналата и че нашият разговор е едно вероятно бъдеще. За жалост, трябва да отхвърля тази теория, защото съм жива и не съм холограма.
– Има още една възможност – намеси се Алваро.
– Каква?
– Мелиса да пуши или да си инжектира нещо.
– Много смешно!
– Не исках да ви разсмея. Сигурна ли си, че не си смесвала хапчета?
– За бога, Алваро! – упрекна го Селесте.