Маев се събуди малко преди зазоряване. Тъмнината все още царуваше навсякъде, но лилавият нюанс на хоризонта вече прозираше.
„Утрото приближава – каза си тя. – Трябва да събудя останалите.“
Но не беше необходимо. Мощният звук на рог отекна из долината. След като събраха багажа си, се отправиха към входа на храма – улица, разположена на североизток – и се присъединиха към групата жреци и гадателки, които заемаха местата си. Останалата част от множеството се подготви да наблюдава церемонията от по-далеч, от външния кръг от камъни.
Един от жреците се приближи до кладата, която гореше между два стълба, и издигна ръцете си, за да приеме слънцето.
– Ето че идва драконът – прогърмя гласът му в мрака. – Ето кръвта му, тече по пътища, които очите не виждат и краката не докосват.
Маев потръпна. Вените на дракона: това бяха пътищата, която тя следваше.
– Ето меча, който може да го освободи. – Вдигна лъскаво острие. С върха му описа триъгълник на земята, а в него начерта още три, започвайки от центъра.
Маев знаеше какво означава това: Окото на дракона, единствената идеограма, която можеше да освободи силата му.
Две жрици със зелени туники се приближиха към огъня, за да вземат няколко горящи въглена и да ги пренесат до Окото, където главният жрец изгори някаква смола. Едва тогава влезе във фигурата и хващайки меча с двете си ръце, го насочи към земята и обяви:
– От това свещено място в това време на мрак призовавам дракона на повърхността. – И с бързо движение заби меча в земята.
В този момент пламъците на огъня придобиха собствен живот. Без видима причина огънят удвои размера си и образува странна фигура във въздуха. Беше, без съмнение, главата на дракон с раззината паст.
Шията на звяра се заизвива във всички посоки, сякаш заплашваше множеството, което го заобикаляше, но никой не помръдна. В този момент слънцето изгря зад монолита, който се издигаше на улицата. Огненото животно обърна главата си към светилото и за кратко баща и син размениха един поглед, изпълнен с обич, преди малкият да извие врата си за последен път и да угасне сред нажежените въглени.
Маев усети прилива на земна енергия, която се издигаше към слепоочията й. Около нея избухнаха, по-блестящи от всякога, сияйните ореоли на Обитателите на сенките.
– Ти си наша! Ти си наша! – извикаха с удвоена жар.
– Не принадлежа на никого – каза тихо, поразена от мощния призив.
И изведнъж видението се разкри пред нея и показа бъдещето. Видя се заобиколена от тези безплътни създания, глезена и обожавана от тях в продължение на безброй десетилетия, до оттеглянето й в Земята на безсмъртните, откъдето можеше да се роди отново, за да продължи учението си. Видя също къде щеше да бъде последният й дом в онзи живот: гробница в родния й Ерин. Щяха да издигнат гробницата от камък и входът й щеше да бъде грижливо запечатан с магия, която само Народът на сенките може да развали. И узна, че името й ще остане в легендите векове наред и че ще бъде запомнена като Маб, кралицата на феите, чийто образ ще живее в стихове и легенди, в гравюри и рисунки.
И в този момент видението угасна, а сетивата й сякаш се размътиха, прекосявайки тунел към светлината на друга епоха.
71
Чу далечни гласове:
– Мелиса, аз съм баба ти...
– Мелиса, баща ти е дошъл да те види...
– Мелиса, хапни нещо...
– Мелиса, майка ти е тук...
– Мелиса, лекарят каза...
Но нейното име не беше Мелиса, а лицата, които виждаше сред неясната мъгла, не й говореха нищо. Всичко беше част от видението. Искаха да й внушат, че е болна, потисната, невротизирана, че има нужда от психиатър... Психиатър? Откъде й хрумна тази дума? Звучеше като нещо фантастично и загадъчно. Психиатърът е лекар на душите. Защото душата й беше божа, толкова болна, че бягаше от света дни наред. Какво облекчение! И не само това, занапред би направила всичко възможно тази ваканция да стане постоянна. Щеше да си отиде веднъж завинаги.
Щеше да остане вечно в онази земя, където феите й додяваха на всяка крачка, за да й изкажат почитанието си. Щеше да направи всичко само за да избяга; каквото е необходимо само за да не се връща...
– Времето е спирала, която се върти около себе си – прошепна познат глас. – Невъзможно е да избегнеш прехода й.
Отвори очи. Там бяха блестящите силуети на двамата й стари любовници. Умът й (или Бог, кой знае?) отново си играеше с нея.
– Не искам да се върна – умоляваше ги.