– За да ми разтълкува нещо – обясни някак несигурна. – Правих визуализации в магически кръг.
– Какво е това?
– Подробностите не са важни – отвърна тя нетърпеливо. – Бях се концентрирала в един камък, зареден с...
– Зареден камък? Не ми обясняваш нормално...
– Камък с магическа енергия... и не ме питай как се прави, защото това не е важно сега. Въпросът е, че изведнъж вече не бях в стаята си, а вървях с някого на място, което ми беше познато. Беше студено, а аз бях боса.
– И за това ти трябва психолог? Заспала си.
– Не заспах. Бях в транс.
– Не, миличка, сама си се хипнотизирала.
– Знам какво е хипноза. Два пъти са ме хипнотизирали. Казвам ти, че беше истинско.
Тирсо стана, за да погледне през шпионката на вратата.
– По-зле си, отколкото мислех. Опитваш се да избягаш от себе си и затова си измисляш тези неща.
Мелиса запротестира.
– Не казвам, че го правиш съзнателно – прекъсна я той. – Търсиш начин да избягаш, но го правиш по най-опасния начин.
– Според теб всичко опира до това, че искам да избягам... – започна да говори и внезапно смени мисълта си. – Естествено, че искам! Кой не иска да забрави действителността в тази скапана държава?
– Не започвай пак. По-тихо!
– Не, сега ти ще ме изслушаш. Проблемът е, че твърде много се боиш от всичко: да излезеш навън, да те изведат от тези четири стени, да посрещнеш действителността; но това не означава, че аз съм като щраусите. Не, миличък. Не съм от онези, дето си заравят главата в някоя дупка, за да не виждат какво ги напада.
– Мелиса, моля те!
– Виж какъв си? Не смееш да...
Чу се входният звънец. Едва след като Тирсо надникна зад пердетата, кръвта се върна в лицето му.
– Предположих, че имаш гости – каза Ернесто и пристъпи напред, за да целуне Мелиса. – Всеки път, когато видя прозорците затворени...
Забеляза изражението на двамата.
– Случило ли се е нещо?
– Мелиса се е забъркала в проблеми.
– Не си бременна, нали?
– Защо всички мислят, че единственият проблем, който може да имат жените, е да забременеят? – изхленчи тя.
– Извинявай. Професионален рефлекс.
– Тази симпатяга ще се побърка, ако още не се е побъркала – оплака се Тирсо.
– Какво има?
– Докато извършвах един ритуал, се видях на друго място.
– Продължила си с тези неща?
Тя потвърди.
– Какво беше мястото?
– Не знам. Никога не съм била там, въпреки че ми се стори познато. Бих искала да разбера дали става дума за нещо, което се е случило на другиго, или дали... – запъна се – може да е спомен от предишен живот.
– Виждаш ли? – възкликна Тирсо. – Виждаш ли, че е луда?
– Това е съвсем обикновена идея – възнегодува тя. – Ти всеки ден си четеш тъпия хороскоп, а никога не съм те нарекла луд.
– Различно е.
– Същото е!
– Ще спрете ли да се карате? – помоли Ернесто. – Виж, мила, не знам какъв ритуал си правила, но може би си се хипнотизирала, без да искаш.
– Не е така, уверявам те. Беше нещо съвсем различно. Първо бях в една гора, после се върнах в стаята си. Там видях сянката толкова ясно, както ви виждам сега.
– Каква сянка? – попитаха и двамата.
– Имаше една сянка, която се носеше над леглото ми, но изчезна, когато пуснах камъка.
Настъпи въпросителна тишина.
– Държах един камък в ръката си – обясни тя. – Бях го заредила с астрална енергия.
– Виж, душко, аз съм само гинеколог. Нищо не разбирам от заредени камъни, нито от сенки, които се появяват в сънищата, но ще ти кажа едно: това, което ми разказваш, изглежда, е дисоциативна реакция, а също е нещо, което се случва на хората в периоди на криза или когато употребяват определен вид наркотици.
– Беше истинско – настоя тя тихо. – Не знам какво се случи, но беше истинско.
– Действителността може да бъде много относителна – обясни Ернесто.
Мелиса се замисли над значението на тези думи. По някаква причина температурата сякаш беше паднала с десет градуса.
– Трябва да си вървя.
– Почакай – спря я Тирсо. – Забрави това.
Подаде й книгите, тя ги пое мълчаливо.
– Сърдиш ли ми се? – попита я Тирсо.
За миг се вгледа в очите му.
– Много – призна, защото не можеше да го излъже, – но ще ми мине.
– Ако го нямаше Ернесто, щях да те помоля да се омъжиш за мен.
– Щях да си помисля – отвърна тя. – Не знам дали бих те търпяла по цял ден.
– Би трябвало да пишеш повече и да си навличаш по-малко проблеми – я посъветва младежът.
– Да си посредствена писателка, не е голям стимул.
– Не говори глупости. Проблемът ти е, че се разпиляваш. Две дини под мишница не се носят.
Целуна го, преди да си тръгне.
– Приятелката ти е голям образ – каза Ернесто, след като затвори вратата.