Този път имаше предвид малка кафява дървена кутия с прикрепени върху капака дисплей от течен кристал и бутони от сложен калкулатор. Изглеждаше стилно.
— С това ще отидем на Дарковлак. — Той сложи часовника ми на масата до кутията. — Гледай сега.
Щракна едно копче, дръпна ме назад и безцеременно ме изтика отвъд начертаната на пода тебеширена черта.
Секунда по-късно кутията изпука тихо.
— Готово! — Сега пък ме дръпна към масата.
— И какво? — Посегнах към часовника си.
— Виж колко е часа.
Първо, часовникът беше мокър и кален, все едно е лежал на някое сметище. По кутията също имаше кал. Излишно е да споменавам, че секунди преди това не ги беше имало. Не съм някой мърльо! Второ, според часовника ми, от момента в който го сложих на масата и докато си го взема, бяха минали примерно три часа.
— Видя ли! — Боско гордо се изпъчи. — Пратих го назад във времето и го прибрах от там.
— Не забелязах да липсва.
— На това му се вика затворена времева линия — връща се там, откъдето е започнала. Сега разбра ли как ще отидем до Дарковлак и после на рожден ден?
Кимнах. Наистина ни трябваха пари за костюми и пари. Глупаво звучи, нали? Ама ако се опиташ да пазаруваш с нова банкнота преди петдесет години…
— Ами, ще ходим до магазина — заключих след кратко размишление.
Не се наложи.
Звънна куриер и ни остави кашон от чичовците Боскон и Аштън.
Вътре имаше сак с няколко комплекта дрехи и бельо — всички модел отпреди петдесетина години — и пачки с пари. Сигурно бяха към десетина бона. Предостатъчно да идем, да гледаме, да се позабавляваме, а след това и да отскочим до Паунър Дебърмаунт да се разорим на казината. Банкнотите, не се съмнявайте, бяха от точния времеви период.
Имаше и бележка в смисъл да оставим послание, че сме решили да си пробваме малко късмета сами и че те двамата са ни дали нужното. В случай, че не дай си боже стане нещо, да не се притесняват родителите ни. Хубаво нещо е това да са ясновидци чичовците ти — жалко, че ние с Боско не сме наследили тази им способност. Но пък сме от друг клон на рода.
Написахме и подписахме бележката. После се преоблякохме, натоварихме кашона и машинката на Боско на Старата Сали и напуснахме града. Официално — на път да си пробваме късмета сами. Неофициално — да посетим най-великото събитие в световната история.
2.
Боско спря на отбивката за леля Лавиния и тържествено нагласи на дисплея знаменателната дата — 25 май — и часа — 9.30 сутринта. След няколко минути в далечното минало корабът от Старата Земя щеше да пристигне.
Щрак.
Това ме обиди. Човек не знае какво да очаква от Боско, но можеше да направи заминаването малко по-тържествено: обратно броене, „Готови — старт“ или нещо от този род…
Намирахме се на същата отбивка, само дето някои от дърветата ги нямаше, други бяха малки — и трети бяха големи, ама различни. Двойните кули на спейспорта — чисто новички обаче — все тъй стърчаха в далечината. На десетина метра пред нас се кипреше и знак: „За порта — насам“.
— Успешен опит — ухили се Боско.
— Почти. — Съгласих се аз.
Все пак — знаменателен миг. Обърнах се, взех една от пачките в кашона, разпечатах я прозаично и я разделих на две. Половината за мен, половината за братовчеда. Щеше да е разумно и да се отбием в някоя банка да внесем останалото — не е хубаво човек да носи десетина бона със себе си, нали така?
Огромният пътнически кораб от Старата Земя — древен модел дори за тогавашното време — увисна над спейспорта и плавно се спусна в хватката на магнитните мрежи.
Боско ме побутна:
— Намествай се зад волана, драги. След малко ще се появят.
Това и направих.
Само дето не се появи никой.
Седяхме и чакахме. Извървяха се седем-осем коли, после още две и накрая нищо. Чакахме цял час след приземяването — колата на чичовците ни я нямаше!
— Да не си сбъркал датата? — Попитах несигурно.
— Всичко е точно. — Боско погледна дисплея още веднъж. — И датата, и годината. И часа.
За часа поне бях сигурен.
— Дали пък да не са отишли направо в леля Лавиния? — Зачудих се. — Тази част от сведенията е малко мътна. Може да са отскочили първо до…
— Може. Какво ще кажеш да идем да се разходим из града и после, като се появи лимузината им…
Така и направихме. До късно привечер се разхождахме, напазарувахме сума бъдещи антики… и колата на чичовците ни не се появи пред старата семейна къща.
— Има нещо гнило — казах аз. — Слушай, капнал съм. Дай да се върнем вкъщи, да идем на рождения ден, да разпитаме точно чичовците и тогава да опитаме още веднъж!