След тези думи замълча, разсъждаваше над мрачното значение на думите си.
За пореден, може би хиляден път, Гърни си напомни, че първите му впечатления невинаги са правилни.
– Благодаря ви, детектив Белцер – обърна се той към татуирания мъжага, след като погледна табелката с името му. – Добро изложение.
Огледа внимателно лицата на трийсет и деветимата курсисти, седнали на банките пред него. Нито едно от тях не показваше несъгласие, дори Фалконе сякаш бе притихнал.
Гърни извади от джоба си малка кутийка, изтръска на дланта си ментово бонбонче и го лапна. Изчака останалите да осмислят думите на Белцер.
– В сцената, която наблюдавахме – продължи Гърни с нов порив на въодушевление, – разпитващият може би иска да повярва, че младежът преживява срив. Причините може да са различни. Назовете ми една – допълни той и посочи наслуки един полицай, който досега не бе продумал.
Мъжът примигна изненадано; изглеждаше притеснен. Гърни спокойно чакаше.
– Може... може да му е допаднала идеята, че е разкрил истината за момчето. Че разпитът се е оказал успешен.
– Определено – заяви Гърни и спря очи върху друг служител на реда, който също не се бе обаждал досега. – Вие, кажете ми още една.
Полицаят, който много приличаше на ирландец с морковенорижата си, ниско остриганата коса, се усмихна широко.
– Вероятно си е казал, че ще спечели няколко червени точки в очите на шефа си. Сигурно ще се радва да влезе в кабинета му и да се похвали: "Вижте какво постигнах!" Ще го потупат по рамото, ще го наградят. Може да му дадат дори повишение.
– И това е възможно – съгласи се Гърни. – Сеща ли се някой за друга причина онзи да иска да повярва на хлапака?
– Власт – отсече презрително младата латиноамериканка.
– Какво имате предвид?
– Определено би му допаднала мисълта, че е измъкнал истината, принудил го е да си признае някои болезнени неща, изкопчил е тайните му, извадил е на показ срама му, накарал го е да пълзи в краката му, да плаче дори. – Тя сбърчи нос, сякаш бе подушила вонящи отпадъци. – Това би му повдигнало адреналина, ще се почувства като супермен, като всемогъщ, гениален детектив. Или като бог.
– Да, подобни емоции са силен мотив. Могат да изкривят преценката – съгласи се Гърни.
– О, със сигурност – кимна тя.
В този миг един мургав мъж с къса вълниста коса, който седеше в дъното на стаята и още не бе говорил, вдигна ръка:
– Извинете, сър, но съм доста объркан. В момента в академията текат два курса: единият е за техниките на провеждане на разпит, а другият – за мисиите под прикритие. Това са два отделни семинара, нали? Аз се записах за втория. Да не би да съм попаднал на грешното място? Всичко дотук се отнасяше все за разпитите.
– На точното място сте – увери го Гърни. – Събрали сме се да разговаряме за работата под прикритие, но двете дейности са свързани. Ако успеете да схванете как един разследващ може да се заблуди заради онова, в което му се иска да вярва, можете да използвате същата тактика, за да накарате "мишената" си при операция под прикритие да ви вярва. Най-важната ви цел е да манипулирате мишената така, че да "открие" самостоятелно онова, в което вие искате да вярва. Трябва да дадете на този човек важен стимул да преглътне глупостите, които му сервирате. Да го накарате да иска да ви повярва – точно както възрастният мъж от филма, който гледахме, иска да повярва на признанието на хлапака. Фактите, които човек сам е разкрил – или си мисли, че е разкрил – му се струват най-достоверни. Когато мишената ви реши, че знае за вас неща, които сте искали да запазите в тайна, те ще ѝ се сторят двойно по-реални. Когато този човек си помисли, че е успял да пробие защитната ви стена и е прозрял отвъд нея, ще повярва, че е стигнал до истината. Именно това аз наричам "самозаблудата Еврика!". Съзнанието ни погажда номер, като приема за достоверно онова, което вие уж сте разкрили.
– Самозаблудата какво?! – запитаха едновременно множество гласове.