– "Еврика!". Това е гръцко възклицание, което се превежда приблизително като "Открих го!". Аз го използвам в смисъл на "открих истината". Мисълта ми е, че... – Гърни заговори по-бавно, за да подчертае смисъла на думите си. – ... теоретично онова, което хората разказват за себе си, може да не е вярно. Това, което вие сами откриете за тях обаче, ви изглежда вярно. Ето какво имам предвид: позволете на мишената си да "открие" нещо за вас. Така този човек ще реши, че наистина ви познава. В този миг вече ще сте спечелили Доверието му. Неслучайно говоря за Доверие с главна буква, онова Доверие, което прави всичко друго възможно. През останалата част от деня ще ви покажа как да го постигнете – как да поднесете онова, в което искате другият да вярва, така че той да реши, че сам го е разкрил. Сега обаче ще направим кратка почивка.
Като каза това, се сети, че е израснал във време, в което "да направим почивка" се равняваше на "да изпушим по цигара". За младежите пред него обаче означаваше да се обадят на някого или да му пратят есемес. Почти всички курсисти се насочиха към вратата, вадейки мобилните си телефони.
Гърни си пое дълбоко въздух, протегна ръце високо над главата си и се завъртя бавно първо на едната, после на другата страна. Въведението бе напрегнало мускулите му много повече, отколкото си бе давал сметка.
Полицайката с испанския акцент изчака всички да излязат и се приближи към Гърни, който тъкмо вадеше касетата от видеоплейъра. Бухналата ѝ коса ограждаше лицето ѝ като облак от ситни къдрици; закръглената ѝ фигура бе напъхана в тесни черни дънки и плътно прилепнал сив пуловер с дълбоко деколте. Устните ѝ бяха покрити с блестящ гланц.
– Исках да ви благодаря – каза тя и го погледна със сериозното изражение на прилежна ученичка. – Лекцията беше наистина добра.
– Предполагам, че имате предвид филма?
– Не, говорех за вас. Тоест... исках да кажа, че... – По лицето ѝ плъзна руменина, която противоречеше на сериозното ѝ поведение. – Цялото ви изложение, обясненията ви – защо хората вярват в едно или друго, защо вярват по-силно в някои неща... Като например това за "самозаблудата Еврика!", което наистина ме накара да се замисля. Беше много интересно и полезно.
– Вие самата доста допринесохте за това.
– Предполагам, че просто разсъждаваме по сходен начин – усмихна се тя.
Глава 6
Вкъщи
Когато след двучасово шофиране от академията в Олбъни Гърни наближи къщата си в Уолнът Кросинг, слънцето вече залязваше над лъкатушните долини в западната част на Кетскилс.
Свърна по покритата с чакъл трикилометрова отсечка, която водеше към дома му на върха на хълма. Двете големи чаши силно кафе, които изпи през почивката, му бяха дали фалшива илюзия за енергия, но сега ефектът им отминаваше. Отминаващият ден извика в ума му някаква изкуствена, изопачена картина, която вероятно бе резултат от края на действието на кофеина: лятото се измъкваше от сцената като застарял актьор, докато есента чакаше в кулисите да заеме мястото му.
"Божичко, мозъкът ми се е превърнал на желе."
Паркира на обичайното място, покрито с плевели и суха трева в горната част на ливадата. Отвъд далечната бразда се виждаше ивица облаци, обагрени от залеза в тъмнорозово и пурпурно.
Влезе в къщата през страничната врата, изрита обувките си и ги заряза в стаичката, която служеше едновременно за килер и мокро помещение, и отиде в кухнята. Мадлин бе коленичила пред мивката и събираше в една лопатка парчетата от счупена чаша за вино. Той я наблюдава в продължение на няколко секунди, след което попита:
– Какво стана?
– А ти как мислиш?
Той мълчаливо изчака, но като не получи отговор, продължи:
– Как беше в клиниката?
– Нормално, да речем.
Тя се изправи, усмихна се енергично и отиде в килера, където шумно изсипа съдържанието на лопатката в кофата. Той отиде до френските прозорци и се загледа в едноцветния пейзаж, голямата купчина трупи до бараката за дърва, които чакаха да бъдат нацепени и прибрани. Тревата трябваше да се окоси за последно този сезон, тънките клонки на аспержите да се подрежат преди зимата, а после да се изгорят, за да не ги нападнат вредители.
Мадлин се върна в кухнята, включи лампичките над барплота и прибра лопатката на мястото ѝ под мивката. Сега, след като в помещението бе по-светло, мракът навън сякаш се сгъсти още повече, а по стъклата заиграха странни сенки.
– Оставила съм ти от сьомгата, на печката е – каза му тя. Има и ориз.