Мина покрай бараката и купчината дърва до нея и за пореден път се зачуди дали да наеме машина за цепене на трупи, или направо да купи такава. И двата варианта имаха своите недостатъци. Не можеше да вземе решение. Слънцето все още не се бе издигнало кой знае колко високо, но катеричките вече бяха нападнали хранилките за птици, както правеха всяка сутрин. Още един проблем, за който не можеше да намери удовлетворяващо всички страни разрешение. Разбира се, оставаше и въпросът за торенето на аспержите...
Влезе в кухнята, отиде до мивката, пусна топлата вода и подложи ръцете си под силната струя. Когато парещата болка поотмина, той обяви:
– Спирачките на колелото ти са оправени.
– Благодаря ти! – радостно възкликна Мадлин, без да вдига поглед от книгата.
Половин час по-късно тя излезе, облечена в цветовете на есенен залез – с лилави мъхести панталони, розова шуба, червени ръкавици и плетена оранжева шапка, смъкната ниско над челото и ушите. С широки енергични крачки Мадлин отиде до навеса, качи се на колелото си и бавно подкара по неравната алея през ливадата. След миг изчезна зад плевнята, по пътя за града.
Следващия час Гърни прекара в систематизиране на фактите, които му бе съобщил Хардуик. Напасваше ги и възстановяваше картината в ума си, но в историята имаше нещо, което го безпокоеше. Една излишна показност, почти театрална драматичност. Колкото повече мислеше за нея, толкова по-тревожна му се струваше.
Точно в девет сутринта, часът на уговорката, той отиде до прозореца да провери дали Вал Пери не се задава.
За вълка говорим, а той – в кошарата. В случая вълкът беше яркозелено порше, което Гърни оцени на около 160000 долара. Лъскавият автомобил изпълзя покрай плевнята, подмина езерото и пое нагоре по ливадата към площадката за паркиране до къщата. Чу се мъркането на мощния двигател. Гърни излезе да посрещне гостенката си със смесица от предпазливост, любопитство и повече ентусиазъм, отколкото му се искаше да признае.
Жената, която се измъкна грациозно от предната седалка, бе висока, стройна и с впечатляващи извивки. Носеше кремава сатенена блуза и черен сатенен панталон. Черната ѝ коса бе подстригана на каре до раменете, с къс бретон – точно като на Ума Търман в "Криминале". Вал Пери напълно отговаряше на описанието, дадено от Хардуик: истинска красавица. Но в нея се криеше още нещо – напрежение, което се набиваше на очи толкова, колкото и външният ѝ вид.
Тя набързо прецени обстановката; очите ѝ сякаш попиваха всичко и не издаваха нищо. "Свикнала е на предпазливост" – реши Гърни.
Жената тръгна към него с леко присвита уста – а може би това беше обичайното ѝ изражение.
– Господин Гърни, аз съм Вал Пери. Много съм ви благодарна, че ми отделихте от времето си – заяви тя и протегна ръка. – Или да ви наричам детектив Гърни?
– Изоставих това звание, когато се пенсионирах. Наричайте ме Дейв.
Двамата си стиснаха ръцете. Ръкостискането ѝ бе неочаквано силно.
– Какво ще кажете да влезем вътре? – предложи той.
Тя се поколеба за миг, загледана в градината и малкото патио, покрито с плочи от пясъчник.
– Не може ли да седнем тук, отвън?
Въпросът ѝ го свари неподготвен. Слънцето вече се бе издигнало в безоблачното небе над планинските ридове на изток, а по-голямата част от росата се бе изпарила, но утрото си оставаше все така студено.
– Имам сезонна депресия – обясни тя с усмивка. – Знаете ли какво представлява?
– Да – отвърна той и също се усмихна. – Мисля, че и аз самият страдам от нещо подобно, макар и в лека форма.
– Моят случай съвсем не е лек. Всяка година по това време изпитвам неистова нужда от възможно най-много светлина, за предпочитане – слънчева. И ако не получавам достатъчно, ме обхваща желание да се самоубия. Така че, ако нямате нещо против, нека останем навън.
Думите ѝ не прозвучаха като молба.
Детективът в него, властен и дълбоко залегнал, който въобще не се интересуваше от подробности като пенсиониране и титли, се зачуди дали историята за сезонната депресия е вярна. Дали нямаше друга причина? Странна нужда да контролира всичко, да кара другите да се съобразяват с прищевките ѝ? Желание да го извади от равновесие, каквато и да бе причината за това? Невротична клаустрофобия? Стремеж да предотврати риска разговорът им да се записва? Ако наистина бе така, притеснението ѝ на параноя ли се дължеше, или имаше реално основание?