Заведе я в патиото, разположено между френските прозорци. Посочи ѝ двата сгъваеми стола до малката масичка, която Мадлин бе купила от разпродажба.
– Тук добре ли е? – попита той.
– Става – отвърна тя, придърпа един от столовете и седна, без да си направи труда да го избърше.
Не се притеснява, че може да съсипе скъпите си панталони или кожената си чанта, която метна върху още мократа маса.
Жената се вгледа с интерес в лицето на Гърни:
– Какво ви е казал следовател Хардуик?
Остър, твърд глас, остър поглед в бадемовите очи.
– Разказа ми основните факти за събитията преди и след... убийството на дъщеря ви. Госпожо Пери, преди да продължим, бих искал да ви изкажа съчувствието си за ужасната ви загуба.
Отначало тя не реагира. После кимна, но съвсем леко, едва забележимо. Нищо чудно да бе просто тик. Думите ѝ обаче потвърдиха, че го е чула:
– Благодаря – каза рязко. – Наистина го оценявам.
Не личеше да е така.
– Само че поводът да съм тук не е моята загуба, а Хектор Флорес. – Тя произнесе името със свити устни, сякаш притискаше предизвикателно болен зъб. – Джак Хардуик разказа ли ви за него?
– Каза, че има ясни и неоспорими доказателства за вината му... Че той е някакъв странен и доста противоречив тип, за когото не се знае откъде точно идва, с какво се е занимавал преди това и какви са били целите му. А, да – и че местонахождението му в момента е неизвестно.
– Местонахождението – неизвестно! – повтори тя с ярост в гласа.
Приведе се към него над ниската маса и постави длани на влажната повърхност. Платинената ѝ сватбена халка бе съвсем семпла, но годежният ѝ пръстен бе увенчан с най-големият диамант, който Гърни бе виждал.
– Много точно обобщихте положението – продължи тя с блясък в очите, почти толкова ярък, колкото и този на пръстена ѝ. – "Местонахождението – неизвестно". Отказвам да приема това. Непоносимо е. Искам да се сложи край веднъж и завинаги. Това е причината да ви наема.
Той тихо въздъхна:
– Струва ми се, че малко избързваме...
– Какво искате да кажете? – От силата на натиска кокалчетата ѝ бяха побелели.
Той заговори бавно, почти сънено, както винаги, когато ставаше свидетел на емоционален изблик:
– Все още не съм сигурен дали има смисъл да се намесвам в случай, по който тече полицейско разследване.
Устните ѝ потрепнаха в грозна усмивка:
– Колко искате?
– Не чухте ли какво казах току-що? – попита той, клатейки бавно глава.
– Добре, какво искате тогава? Само кажете.
– Нямам представа какво искам, госпожо Пери. Твърде много неща не зная.
Тя свали ръцете си от масата и ги сложи в скута си, като преплете пръсти – приличаше на техника, за да запази самообладание.
– Ще го кажа съвсем просто: открийте Хектор Флорес. Арестувайте го или го убийте, няма значение. Ще ви дам всичко, което поискате. Абсолютно всичко.
Гърни се облегна назад на стола си и погледът му се зарея към лехата с аспержи. В края ѝ бе поставена червена хранилка, предвидена специално за колибрита. В момента две от миниатюрните птички жужаха с крила пред нея. Бореха се за надмощие, всяка убедена, че само тя има право да се добере до подсладената вода в хранилката. А може би беше някакъв есенен вариант на пролетните брачни танци; не борба, а ухажване.
Прехвърли вниманието си върху очите на Вал Пери. Трябваше да разкрие истината под красивата обвивка, реалното съдържание на този великолепен съд. Без съмнение в нея имаше много гняв. Както и отчаяние. Трудно, мъчително минало – беше готов да се обзаложи на това. Съжаление. Самота, макар че тя едва ли би се съгласила с този термин, защото той означаваше и уязвимост. Интелигентност. Импулсивност и упорство – първото, за да докопаш онова, което искаш, а второто – да не го изпуснеш. Имаше и нещо по-мрачно. Дали не мразеше собствения си живот?
Достатъчно, каза си Гърни. Не биваше да се отдава на предположения, които можеха да изглеждат като прозрения. Лесно беше да се вкопчиш в предположението си и да го следваш, докато не се озовеш в пропастта.
– Разкажете ми за дъщеря си – предложи той.
Изражението ѝ леко се промени, сякаш и тя беше мислила за друго и сега трябваше да превключи.
– Джилиан имаше труден характер. – Изявлението ѝ бе драматично като първото изречение на роман. Гърни подозираше, че следващите ѝ думи са отрепетирани и използвани неведнъж преди. – Всъщност "труден" е меко казано – продължи тя след миг. – Джилиан пиеше лекарства, за да не се превърне от "ужасна" в "непоносима". Беше дива, самовлюбена, хаотична, интригантка, покварена. Пристрастена бе към всякакви опиати, екстази и кокаин. Лъжкиня от световна класа. Преждевременно развита, а това я правеше опасна. Имаше невероятен нюх за слабостите на другите. Избухваше без предупреждение и ставаше агресивна. Проявяваше нездрава слабост към лошите мъже. И всичко това при положение, че ѝ бе осигурена най-добрата терапия, която може да се купи с пари.