– Какво беше това? – запита Вал Пери и се обърна на стола си.
– Може би безстопанствено куче. Извинете ме, разсеях се. Нека довърша въпроса си – защо избрахте мен? Ако наистина разполагате с неограничени финансови средства, както твърдите, можете да си наемете малка армия. Или пък хора, които са, как да кажа... не така придирчиви и няма да ги е грижа дали беглецът ще бъде заловен жив и изправен пред съда. Така че защо мен?
– Джак Хардуик ви препоръча. Каза, че сте най-добрият. Най-добрият от най-добрите. Заяви, че ако случаят изобщо може да бъде решен, вие сте човекът за това.
– И вие му повярвахте?
– Не трябваше ли?
– Защо му повярвахте?
Известно време тя мълчаливо обмисляше въпроса му, сякаш от отговора зависеше животът ѝ.
– Именно той започна разследването. Той бе главният следовател. Държеше се ужасно грубо и цинично, непрекъснато псуваше и тормозеше всички наоколо, не пропускаше случай да подразни когото и да било. Направо бе ужасен... Но почти винаги се оказваше прав. Това може би не звучи много смислено, но аз наистина разбирам противните типове като Джак Хардуик. Дори им вярвам. Така че ето ме тук, детектив Гърни.
Той се загледа във фините листенца на аспержите, прилични на папратови. Хвана се, че изчислява – без сам да знае защо – позицията, до която се накланяха обикновено. Би трябвало да могат да се огънат на сто и осемдесет градуса; а на коя страна щяха да се наведат, зависеше от посоката на силните планински ветрове.
Вал Пери като че ли бе доволна от мълчанието, което се бе настанило между тях. Гърни се заслуша в приглушеното жужене на крилата на двете колибрита, които продължаваха ритуалната си битка... или може би брачния си танц. Виждал ги бе и преди. Понякога продължаваха да кръжат едно около друго в продължение на час и дори повече. Не можеше да разбере какво оправдава подобен разход на енергия, изглеждаше му безсмислено.
– Преди малко споменахте, че Джилиан е проявявала нездрав интерес към неподходящи мъже. И Скот Аштън ли отговаря на това описание?
– Господи, не! Разбира се, че не! Скот бе най-хубавото нещо в живота на Джилиан.
– Значи сте одобрявали брака им?
– Дали съм одобрявала? Каква старомодна дума!
– Добре, ще го кажа така: доволна ли бяхте от плановете им за женитба?
Устните ѝ се извиха в усмивка, но погледът ѝ бе хладен.
– Джилиан имаше някои сериозни... недостатъци, ако мога да ги нарека така. Проблеми, които изискваха професионална помощ в обозримото бъдеще, а може би и по-дълго. Да се омъжи за психиатър, при това един от най-добрите в страната, ѝ бе от полза. Наясно съм, че това звучи... зле. Погрешно. Говоря като безогледна използвачка. Но Джилиан бе необикновена... и имаше необикновена нужда от помощ.
Гърни повдигна въпросително вежди.
Тя въздъхна:
– Знаете ли, че доктор Аштън е директор на специализираното училище, в което бе записана Джилиан?
– Това не представлява ли конфликт на...
– Не – прекъсна го бързо тя. Говореше уверено и спокойно, сякаш не ѝ се случваше за пръв път да защитава позицията си. – Той е психиатър, но не я е лекувал, докато тя учеше там. Съответно никога не е имало етични проблеми, защото те нямаха взаимоотношения на лекар и пациент. Естествено, хората ги обсъждаха. Клюкари има много, а слухове – още повече. "Той е лекар, тя му е била пациентка, бла-бла-бла..." В действителност ситуацията бе доста по-различна и в правно, и в етично отношение – по-скоро като на бивша студентка, която се омъжва за преподавател от колежа си. Джилиан напусна училището на седемнайсет, а връзката ѝ със Скот започна година и половина по-късно. Това е. Разбира се, клюките не спряха... – в погледа ѝ проблесна предизвикателство.
– Струва ми се, че сте стъпвали по доста тънък лед... – измърмори Гърни колкото на Вал Пери, толкова и на себе си.
Тя отново избухна в онзи неин смях, който стряскаше.
– Ако Джилиан смяташе, че се движат по тънък лед, за нея това би било най-хубавото в цялата история. Тя обожаваше ходенето по ръба.
"Интересно!" – помисли си Гърни. Интересен бе и особеният блясък в очите на Вал Пери. Явно Джилиан не бе единствената, която бе обичала да живее опасно.
– А доктор Аштън? – попита меко той.
– Скот не се интересува от мнението на другите.