Сега бе ред на Гърни да се засмее:
– Въобще не си целял да направиш състезанието по-интересно. Знаеше, че следващата ни стъпка ще бъде да разговаряме с бившите ученички и всички тези факти веднага щяха да излязат наяве. Тъй че не си ни дал дори частица информация, до която не бихме се добрали и сами след още ден-два. Жалък опит да купиш доверието ни с информация, която няма как да скриеш!
Гърни наблюдаваше внимателно изражението на Аштън – замръзнала маска, опит да демонстрира невъзмутимост – и се убеди, че е улучил право в десятката. Понякога обаче в подобни ситуации не бе добре да си прекалено прав или да улучиш точно целта.
Следващите думи на Аштън предизвикаха у него ужасното предчувствие, че случаят е именно такъв:
– Няма смисъл да губим повече време. Искам да видиш нещо. Искам да видиш как приключва историята.
Той се изправи и със свободната си ръка завлече тежкия си стол съвсем близо до отворената врата на кабинета, като по този начин оформи триъгълник между себе си, големия плосък монитор на шкафа зад бюрото и двата стола срещу бюрото, на които седяха Гърни и Хардуик. От тази позиция, докато седеше с гръб към вратата, можеше да наблюдава едновременно екрана и тях двамата.
– Не гледай мен – каза Аштън и посочи монитора. – Гледай към екрана. Предаване на живо. "Мейпълшейд": Последен епизод". Не такъв завършек бях предвидил, но при предаването на живо човек трябва да е гъвкав. Добре. Всички са заели местата си. Камерата работи, действието започва, но ми се струва, че там долу ще ни трябва повечко светлина.
Извади малкото дистанционно управление от джоба си и натисна някакво копче.
В параклиса грейнаха стенни лампи и вътре стана значително по-светло. Глъчката от разговорите стихна, докато момичетата от "дискусионните групи" се взираха в лампите.
– Така е по-добре – заяви Аштън и се усмихна доволно. – Като се има предвид приносът ти, детективе, искам да съм сигурен, че виждаш всичко съвсем ясно.
Какъв принос? – искаше да попита Гърни, но вместо това притисна ръка към устата си и сподави една прозявка. После хвърли поглед към часовника си.
Аштън го изгледа продължително и хладно:
– Няма да скучаеш още дълго. – По лицето му премина вълна от леки тикове. – Ти си образован човек, детективе. Кажи ми нещо: знаеш ли какво значи "съответстващо възмездие"?
Странно, но знаеше – от един курс по философия в колежа: наказание, което отговаря точно на извършеното престъпление; наказание, което е съвършено подходящо.
– Да, зная – отговори, с което предизвика изненада в очите на Аштън.
А после с периферното си зрение засече нещо друго – бързо движеща се сянка. Или може би беше част от тъмна дреха, ръкав? Каквото и да беше, изчезна в нишата на площадката, оттатък прага на кабинета, където бе тясно и човек трудно можеше да се побере.
– В такъв случай може да си в състояние да оцениш пораженията, причинени от невежеството ти.
– Разкажи ми – подкани го Гърни с изражение на усилващ се интерес, което, надяваше се, щеше да прикрие страха му по-добре от престорената прозявка преди малко.
– Устройството на ума ти е наистина изключително, детективе. Много е ефективен. Забележителна изчислителна машина, която обхваща всички вектори и вероятности.
Тази характеристика бе диаметрално противоположна на мнението на Гърни за собствените му способности в момента. Зачуди се дали Аштън е преценил душевното му състояние толкова добре, че да е отправил последната забележка като шега. При мисълта за това го полазиха тръпки и започна да му се повдига.
Самият Гърни имаше чувството, че умът, на който дължеше значимите си професионални победи, в момента се плъзга по наклонена плоскост. Губеше тяга и посока, защото се опитваше да сглоби и напасне твърде много неща едновременно. Измисления Хектор. Измисления Джикинстил. Обезглавената Джилиан Пери. Обезглавената Кики Мълър. Обезглавената Мелани Стръм. Обезглавената Савана Листън. Обезглавената кукла в стаята за шиене на Мадлин.
Къде бе центърът на тежестта на всичко това; точката, в която се събираха всички линии? Дали бе тук, в "Мейпълшейд"? Или в къщата от кафяв камък, за която се грижеха "дъщерите" на Стек? Или пък в някое мрачно кафене в Сардиния, където може би точно в момента Джото Скард отпиваше от горчивото си еспресо, спотайваше се като някакъв съсухрен паяк в средата на мрежата си, където се събираха всички нишки на организацията му?