Хардуик взе дистанционното и превъртя напред, като обясняваше:
– Остава вътре пет или шест минути, после отваря вратата с думите: "Ако си промениш решението...". Излиза, затваря вратата и си тръгва.
Когато Аштън се появи на прага, Хардуик спря да натиска бутона за бързо превъртане. Младоженецът не изглеждаше така весел, както когато влезе.
– Така ли са разговаряли помежду си? – поинтересува се Гърни. – Аштън – на английски, а Флорес – на испански?
– И аз се чудих. Аштън каза, че това започнало сравнително скоро, преди това си говорели на английски. Смяташе, че това връщане към родния испански е един вид враждебност, че отхвърля самия Аштън, като отказва да говори на езика, на който го е научил. Някакви такива психоложки дрънканици.
Точно когато Аштън щеше да излезе извън кадър, камерите се смениха и отново го показаха на преден план. Вървеше към градински павилион с колони в старогръцки стил – миниатюрно подобие на Партенона, така популярно сред ландшафтните архитекти, почитатели на викторианския стил. В беседката имаше четирима мъже в смокинги, които наместваха сгъваемите си столчета и стативите за инструментите и партитурите си. Аштън размени няколко думи с музикантите, но от разговора не се чу нищо.
– Струнен квартет вместо обичайния диджей?
– Това тук е Тамбъри; дисководещ на сватба не е обичайна гледка.
Хардуик превъртя набързо останалата част от разговора на Аштън с четиримата мъже в смокинги, както и панорамните кадри от зелените площи, парка и великолепната къща, резбованите каменни кашпи, от които бликаха водопади от бели и червени петунии. Прескочи сцените със служителите на фирмата за кетъринг, които подреждаха чинии и сребърни прибори върху снежнобелите ленени покривки, както и двете стройни барманки, които се занимаваха с бутилките и кристалните чаши на бара.
– И това е станало точно преди четири месеца, така ли? – запита Гърни.
– Почти – кимна Хардуик. – Било е първата неделя на май, идеалният момент за сватба. Великолепието на пролетта, уханен ветрец, гукащи гълъби, най-подходящото време да свиеш гнездо...
Сарказмът му започваше сериозно да опъва нервите на Гърни.
Когато Хардуик пусна записа отново, камерата бе фокусирана върху красива, обвита в бръшлян дървена арка, която служеше за вход към основната част на поляната. Под нея се нижеха гости. За фон служеше жизнерадостна барокова музика.
Хардуик четеше имената на гостите от един намачкан лист, който бе измъкнал от джоба на панталона си:
– Шефът на полицията в Тамбъри Бърт Лунц със съпругата му. Президентката на колежа "Дартуел" заедно със съпруга ѝ; литературната агентка на Аштън и съпругът ѝ; председателят на дружеството "Британско наследство" в Тамбъри и съпругата му... Конгресмен Лиз Лафтън и съпругът ѝ... Филантропът Ангъс Бойд и младият му не знам си какъв, той го нарича "асистент"... Редакторът на "Международно списание за клинична психология" и съпругата му... Заместник-губернаторът и жена му... Деканът на Медицинския...
Гърни го прекъсна:
– Всички ли са такива?
– Дали всички бъкат от мангизи, власт и връзки ли? Да, до един. Изпълнителни директори, важни политици, собственици и издатели на списания, даже един проклет епископ!
В продължение на десет минути в ботаническата градина на Скот Аштън се изливаше поток от привилегировани, преуспели клечки. Всички изглеждаха съвсем на място на това лъскаво събитие... Същевременно нито един не изглеждаше особено очарован от факта, че е там.
– Стигнахме до края на списъка – успокои го Хардуик. – Ето ги родителите на булката – доктор Уитроу Пери, световноизвестен неврохирург, и Вал Пери, трофейната му съпруга.
Докторът изглеждаше на около шейсет и една-две години. Устните му бяха месести и презрително извити, имаше двойна гуша на заклет чревоугодник и остър поглед. Движеше се учудващо бързо и грациозно. "Прилича на бивш инструктор по фехтовка", помисли си Гърни. През втората или третата година от брака си двамата с Мадлин бяха взимали уроци. Тогава все още търсеха места и занимания, на които биха могли да се наслаждават заедно.
Онази Вал Пери, застанала до доктора като живо превъплъщение на Клеопатра, излъчваше задоволство от всяка своя пора. Това чувство напълно липсваше у жената, която бе посетила Гърни същата сутрин.
– А сега – обяви Хардуик – младоженецът и невестата му, която скоро ще остане без глава.
– Господи! – измърмори Гърни.
Понякога му се струваше, че безчувствеността на Хардуик надвишава обичайния цинизъм при ченгетата; звучеше като маргинален социопат. Сега обаче не бе подходящ момент да му... какво? Да му каже, че е откачен гадняр? Да му предложи да отиде на психиатър?