— Каза ли кога е била открадната?
— Биътрикс?
— Един час преди вечеря — откликна веднага дъщерята.
— Питай я, господарю, сигурна ли е в това?
— Биътрикс, слушам те?
Момичето не скри раздразнението си. Какво значение има всичко това? Огърлицата е открадната и после намерена в неговата стая. Сигурно тази жена няма да обвини него?
— Късно следобед реших да я сложа на вечеря. Час по-късно вече я нямаше и тя… прислужницата е видяна пред стаята ми през това време. Мелизанд я е видяла.
Роина се засмя.
— Казах ли ти, господарю, по кое време избягах вчера?
— Избягала си? Да не искаш да кажеш, че не си се крила в замъка от вчера? — възкликна потресена заговорничката.
— Да, госпожице. Не можах да открия такова място тук, след всичко, което си планирала спрямо мен.
Лицето на Биътрикс почервеня, а в погледа й блесна заплаха.
— Значи признаваш, че си избягала? Знаеш ли как се на казва крепостник за такова престъпление?
— Да, лейди Биътрикс. Някога имах свои земи и свои крепостни селяни. Често помагах на баща си, преди да загине. Много добре знам…
— Лъжкиня! Защо само мълчиш и й позволяваш да лъже, татко?
— Мисля, че казва истината — отговори той. — Аз я направих прислужничка, въпреки че по рождение не е такава. Да не се отклоняваме от темата. Но по кое време излезе оттук, Роина?
— Около обяд.
— Отново лъже! — изписка дъщерята. — Как може да я слушаш…
— Настоявам да млъкнеш, Биътрикс — предупреди я студено баща й.
— Това може да бъде проверено, господарю — продължи Роина. — Госпожа Блу ще ти обясни, че ме е търсила, но не е могла да ме открие цял следобед. А пък стражата на задната врата може да ти каже по кое време го заговори Милдред, за да мога да се измъкна. Надявам се да не накажеш този мъж за проявеното от него невнимание. Ако беше по-старателен, нямаше да ме намериш пред портата на крепостта, а в тъмницата… или поне това, което щеше да е останало от мене.
— Какво ще кажеш, Биътрикс?
— Лъже, разбира се! — Дъщерята беше въплъщение на самото презрение. — Доведи тук тези, които тя цитира. Нека потвърдят всичко пред мене!
— Да не искаш да им се скараш? — Върху устните на Уорик се мъдреше противната му усмивчица. — Преди това ще ми отговориш на един въпрос: защо, след като е откраднала огърлицата ти, Роина не я е взела със себе си?
— Откъде да знам какво мисли една курва?
Търпението му вече се изчерпа. Биътрикс обаче не откъсваше наглия си поглед от него, прекалено вбесена, за да се страхува. Когато Уорик обърна намръщеното си лице към Мелизанд, тя избухна в сълзи.
— Тя ме принуди да излъжа! Отказах й, но така ме шамароса… Заплаши, че ще обвини мен, ако не кажа, че любовницата ти е извършила кражбата! Съжалявам, татко… Биътрикс толкова ти беше сърдита…
— Разбирам. — Уорик бавно се надигаше от стола си. Целта й е била аз да пострадам. Но сега това ще се случи с теб, Биътрикс. Отдавна трябваше да се случи!
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Използвайки кожения ремък на меча си, Уорик наби дъщеря си в салона, пред очите на всички. Роина се сви в стола, на който беше поканена. Затвори плътно очи, за да не вижда, но не можеше да не чува. Виковете на Биътрикс станаха дрезгави, молбите й предизвикваха съжаление Роина прехапа устни, за да не спре Уорик. Когато той приключи, дъщеря му напълно се беше покаяла и изплашила.
След като изведоха момичето от салона, Уорик седна край Роина.
— Това би трябвало да ме е успокоило, но не е така!
— Влизам ти в положението — увери го сухо тя.
Дьо Шавий понечи да се засмее.
— Виж какво…
— Съжалявам — прекъсна го Роина. — Не е време за шеги. Не мога да разбера непрекъснатия ти гняв. Сърцето ме боли, след като разбрах, че собствената ти дъщеря е искала да те нарани. Но не забравяй, че тя е още дете. Опитът й да си отмъсти е направо инфантилен.
— Да не искаш да ме утешиш?
— Не мога и да мечтая за това!
Този път смехът му избухна заразителен и гръмогласен.
— Радвам се, че още си тук!
Роина забрави да диша.
— Така ли?
— Да! Щеше да ми е противно да те търся в този дъжд.
Дали страшният Дракон не я дразнеше? Странно беше колко спокойна е до него. Сякаш вече не е негова пленница. Дали онази нощ на споделена страст не беше унищожила желанието му да й отмъщава? Тази мисъл беше прекалено изкусителна, за да й обръща внимание.
— Приключен ли е въпросът с кражбата ми?
— За тази — да.
— А относно бягството ми в гората? Ще бъда ли наказана за него?
— Трябва да съм без мозък, за да не отчета какво щеше да стане със замъка, ако не го беше направила.