— Е, лейди Ан, кажете ми името!
Тя вече не беше сигурна, че иска да му отговори. Никога не беше виждала някой да се променя толкова бързо. Изражението му беше абсолютно жестоко. Шелдън постави ръката си върху рамото й. Това я успокои донякъде.
— Може и да съм сбъркала…
— Не сте. А аз мислех, че мога да се доверя на тази лъжлива вещица!
— Защо е толкова разярен? — попита лейди Ан Шелдън, когато Уорик с широки крачки се отдалечи от тях. — Именно Роина видях тук, нали?
— Да, и бяхте права. Тя не му е разкрила коя е.
— Сигурно е имала причина за това!
— Приятелят ми няма да е на това мнение. — Като видя изплашеното, лице срещу себе си, побърза да добави: — Няма да й причини зло. Сега е толкова ядосан, че веднага ще нападне крепостта, независимо дали там го чака капан, или не.
— Аз не ви лъжа! Задната врата е отворена и е без стража!
— Добре! Елате с мен. Ще ви отведа в моята палатка. Там ще изчакате всичко това да свърши.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Стражите така се бяха устремили към нея, че Роина веднага разбра всичко. Въпреки че нямаше нужда да й обясняват каквото и да било, те смутено обясниха:
— Получихме съобщение от господаря, госпожо. Наредено ни е отсега нататък да сте в тъмницата.
Знаеше, че ще кажат точно това, но искаше да е сигурна.
— Каза ли за колко време?
— Отсега нататък.
Това можеше да означава завинаги.
— Спомена ли защо?
„Глупав въпрос! Защо трябва отново да се измъчвам?“
Тя знаеше, че това ще се случи! Уорик е разбрал, че Джилбърт Д’Амбре е нейният доведен брат. Когато има тази възможност, тя сама трябваше да го уведоми. Ако й беше достигнала смелост, щеше да посрещне гнева му. Щеше да се опита да го успокои и да обясни мотивите за мълчанието си. Оставен сам, той си беше помислил най лошото. Сега искаше възмездие. Настъпил беше часът на заключителното му отмъщение.
Стражите само поклатиха глава при въпроса й, после я подканиха да ги последва. Направи го. Какво друго й оставаше? Поне беше сама в салона. Нямаше я Ема да протестира, нито Милдред да ридае.
Да, беше предполагала, че Уорик ще постъпи точно така. Но дълбоко в себе си се беше надявала да греши.
Противният тъмничар я посрещна с мазната си усмивка и я увери, че е щастлив, понеже трябва да се грижи отново за нея. Роина се обърна, преди да е повърнала. Не бебето беше причина за това. Буцата в гърдите й заплашваше да се пръсне. Искаше да се разплаче, но сълзите не идваха.
Когато час по-късно се появи Джон Джифърд и я увери, че поема грижите за нея. Роина му зададе само един въпрос:
— Уорик ли заповяда да дойдеш?
— Не, господарке. Слухът за затварянето ти бързо се разнесе. Веднага щом разбрах, дотичах.
Тогава вече неутешимо се разплака. Уорик вече никога нямаше да се поинтересува от нея и тя ще остане вечно в тъмницата.
Малко по-късно откъм стаята на стражата се чу гюрултия. Роина позна гласа на Милдред. Напоследък те двамата с Джон се бяха сприятелили, но явно сега нещо бяха объркали конците. Когато настъпи тишина, Роина разбра, че Джон е победил. Нито щеше да пусне Милдред да я види, нито щеше да освободи затворничката против волята на господаря си.
След два часа Джон отвори вратата и съобщи:
— Променил е мнението си, господарке! Знаех си аз, че ще стане така! Само че, трябва да те заключа в стаята му. Отвън ще има стража.
— А какво ще стане, ако остана тук?
— Не говориш сериозно, нали?
— Напротив!
Джон въздъхна.
— Стражите са получили вече заповедта. Те ще те замъкнат дотам дори и да се съпротивляваш.
— Тогава да тръгваме!
— Дай си смелост, Роина…
— Не, Джон! Сърцето ми отдавна е изстинало и вече не боли!
Господи, защо не беше така наистина? Молеше се, за да бъде като вцепенена, за да не я боли толкова. Но никой не трябваше да разбира това, дори Джон. Особено пък Уорик!
Със смяната на затвора надеждата не идваше. Уорик просто трябва да си е спомнил, че тя носи неговото дете, за което явно беше забравил в първоначалния си яд. Роина не си и въобразяваше, че е облекчил положението й заради нея самата.
Нямаше право да се вижда с никого. Някакъв войник й носеше храна всеки ден. Когато го заприказваше, в отговор получаваше глухо изръмжаване. Престана да го прави. Наистина предпочиташе да е в тъмницата с Джон.
Често сядаше край прозореца. Така можеше да наблюдава двора. Там сега не цареше оживление, но все пак беше нещо. Шиеше дрешки за детето и бельо за Ема. Каквото беше приготвила за Уорик, го разкъса, за да приготви бебешки камизолки.