Никой не й беше казал как е приключила обсадата на Амбре. Дали Джилбърт е пленен? Или е убит? Дали майка й е добре, или Уорик беше затворил и нея?
Роина броеше дните. За всеки издълбаваше малка дупка в таблата на леглото с ножа си за хранене. Вече имаше двадесет и пет. Преди да е издълбала следващата, се появи Уорик.
Никой не я предупреди за това. Той прекоси стаята и застана до нея край прозореца. Ръцете й лежаха положени върху корема. Опитваше се да разбере дали потрепването там беше предизвикано от детето.
— Значи великият пълководец се завърна — горчиво произнесе тя. Не я беше грижа дали харесва тона й, или не. — Уби ли Джилбърт?
— Не съм го намерил още, въпреки че го търсих.
— Значи затова не се върна? Защото нямаше смисъл да бързаш, нали? Достатъчно беше да изпращаш заповедите си.
— Господи, как смееш…
Уорик млъкна, защото тя безучастно гледаше през прозореца. Не изглеждаше нито изплашена, нито разкаяна. Не беше очаквал това, но всъщност не бе имал и време да се замисля. Цялата му енергия беше съсредоточена за откриването на Д’Амбре. Сега нейното поведение не му беше неприятно. Гневът, породен но време на срещата с майка й, беше започнал да бледнее.
Уорик седна срещу нея.
— Каква измяна се крие в тази невинност — отбеляза студено той.
Роина го изгледа в упор.
— Кога ти измених? В Къркбурой, където не знаех изобщо кой си? Или пак там, когато дойде с армията си за доведения ми брат, без да знаеш кой е? Може би трябваше тогава да ти кажа истината? И вбесен, че съм роднина на смъртния ти враг, веднага да ме убиеш? Или трябваше да го направя, когато ме извади от тъмницата, за да ми обясниш как възнамеряваш да ми отмъстиш?
— Ти знаеше, че няма да те убия!
— Не и тогава!
Двамата не откъсваха поглед един от друг. Двадесет и пет дена Роина беше потискала гнева си, но неговите очи блестяха от нескривани чувства.
— Как ще се оправдаеш, че по-късно не ми каза истината? Избяга, а Д’Амбре те върна. Да ме шпионираш ли беше задачата ти?
— О, щеше да го направи, ако се беше сетил за това. Но беше прекалено сигурен, че ще влезе в крепостта. Когато ти се появи, той нямаше време да помисли за друго, освен да спасява кожата си. Тогава не ти казах, че Джилбърт е Д’Амбре по същата причина, поради която не го направих и когато ме извика пред обсадената крепост. Нямах сили да посрещна гнева ти или това! — Тя махна с ръка, за да посочи своя затвор.
— Мислиш, че ще ти повярвам? По-вероятно е двамата с Д’Амбре да вървите ръка за ръка в измяната. Остави те в Къркбурой, за да се влюбя в теб и да ти разкрия плановете си!
— Джилбърт допускаше, че ще ми поставиш някои условия. Избяга паникьосан, защото ти приближаваше с петстотин човека, а той имаше само неколцина. Възнамеряваше да се върне с войската на Лионс, която беше изпратил да се бие с теб край Туре. Може да се е надявал, че ще отвлека вниманието ти и ще избягам, кой знае? Но по-вероятно е да ме е оставил, за да не го бавя. В мозъка му тези ден имаше само страх и гняв. Сигурна съм, че е искал да ме остави с теб само докато дойде да ме освободи. Когато ме откри онзи ден в гората, ми каза, че ме е смятал за умряла.
Уорик изсумтя.
— Много умно измислено, но не вярвам на нито една дума!
— Мислиш ли, че ме интересува? Миналия месец — може би да, но не и сега!
— Съдбата ти зависи от това на какво ще повярвам — напомни й той.
— Съдбата ми не може да бъде по-объркана от тази, каквато е в момента.
— Така ли? — В гласа му се появиха нотки на заплаха. — Би трябвало да те накажа истински, а не просто да отнема свободата ти!
При тези думи тя скочи на крака.
— Направи го тогава, да те вземат мътните! Направи го! Това няма да направи презрението ми към теб по-голямо!
— Сядай долу!
Роина заобиколи огнището и седна край другия прозорец, с гръб към стаята. Гледаше невиждащо навън, като стискаше треперещите си ръце в скута. Как само го мразеше! Да, мрази го! Би искала…
Чу го да застава зад нея.
— Не можеш да се оправдаеш с тези думи. Роина. Постъпката ти е равна на предателство. Ако ми беше казала, че Д’Амбре е пред портата ми, щях да го преследвам, въпреки дъжда и нощта. Ако ми беше казала, че си Роина от Туре, щях да направя така, че останалите ти имения…
— Така ли? Значи мислиш, че сега няма да ти помогна да го направиш?
— Замълчи! — сряза я той. — Възмущението ти е излишно! Няма да те оставя свободно да се свързваш с това дяволско изчадие. И ще дам нареждане да се изгони всеки, дошъл след пристигането ти. Бъди благодарна, че не те оставих в тъмницата!
— Наистина съм ти благодарна — за тази гробница… Не съм разговаряла е никого, откакто прояви това благоволение към мене — изсмя се Роина.