Затворник по рождение

— Информира ме, че племенникът ми е мъртъв от повече от година и човекът, който сега седи на подсъдимата скамейка, се представя за него.

— Каква беше реакцията ви на тази невероятна новина?

— В началото не можех да повярвам, но после той ми показа няколко снимки на Картрайт и Ник и трябваше да призная, че наистина много си приличат.

— Не мога да повярвам, сър Хюго, че за умен човек като вас това е било достатъчно доказателство, за да се съгласите да се разделите с двайсет и пет процента от семейното имущество.

— Разбира се, че не беше. Той ми показа и други снимки, за да подкрепи твърденията си.

— Други снимки, така ли? — подтикна го към още откровения Алекс.

— Да. На едната от тях се виждаше левият крак на подсъдимия, а на него имаше белег. Това доказваше, че става дума за Картрайт.

— Промени посоката — прошепна сър Матю.

— Казахте на съда, че човекът, който е поискал двайсет и пет процента от полагащото ви се семейно състояние, е професионалист.

— Да, със сигурност.

— Може би вече е време да ни кажете неговото име, сър Хюго.

— Не мога.

За пореден път се наложи Алекс да почака, докато съдията усмири залата.

— Защо да не можете? — попита съдията.

— Остави Хакет да си свърши работата — процеди сър Матю на Алекс. — Само се моли да не се досети сам кой може да е този професионалист.

— Защото това е една от клаузите в договора — отвърна Хюго и избърса лицето си. — При никакви обстоятелства не бива да разкривам неговото име.

— Чуйте ме добре, сър Хюго — рече съдия Хакет и остави решително писалката си до бележника. — Ако не искате да ви наложа наказание за обида на съда и да прекарате една нощ в килия, за да опресните паметта си, най-добре отговорете на въпроса на господин Редмейн как се казва човекът, който иска двайсет и пет процента от вашето имущество, за да предаде подсъдимия на правосъдието. Ясен ли съм?

Хюго започна да трепери неконтролируемо. Беше впил очи в галерията в очакване Маргарет да му кимне. Накрая се обърна към съдията и каза:

— Господин Спенсър Крейг, кралски адвокат.

— Мисля, че можеш да седнеш вече, момчето ми — рече сър Матю на сина си. — Според мен разкарахме главата на Дани от дръвника. Сега вече съдията няма друг избор, освен да призове Спенсър Крейг, освен ако, разбира се, не е готов за повторно гледане на делото.

Сър Матю обърна глава към Арнолд Пиърсън. Той вдигна ръка към челото си и прошепна:

— Chapeau, Алекс.

76.

— Как мислиш, ще се справи ли Мънро, когато се изправи срещу Пиърсън? — попита Алекс.

— Като стар бик срещу остарял матадор — отговори сър Матю. — Опитът срещу истинското коварство. Залагам на Мънро.

— И кога да покажа червената пелерина на този бик?

— Не го прави изобщо. Остави удоволствието на матадора. Пиърсън няма да устои на изкушението. А когато нещата дойдат от страната на обвинението, ефектът е много по-голям.

— Всички да станат — провикна се приставът.

Щом всички седнаха и залата утихна, съдията се обърна към заседателите:

— Добро утро. Вчера чухте изложението на господин Пиърсън от страна на обвинението, а сега ще имате възможност да изслушате позицията на защитата. След консултации с двете страни ще ви поканя да отхвърлите едно от обвиненията. По-точно онова, което се отнася до възможността подсъдимият да се е опитал да открадне семейното имение на Монкрийф в Шотландия. Сър Хюго Монкрийф потвърди, че волята на баща му е то да бъде оставено под разпореждане на Националния тръст на Шотландия. Остават обаче още четири сериозни обвинения, по които само вие можете да вземете решение.

Той им се усмихна добронамерено и едва тогава се обърна към Алекс:

— Господин Редмейн, моля да призовете своя свидетел. — Сега тонът му беше далеч по-сериозен и изпълнен с уважение.

— Благодаря, Ваша Светлост. — Алекс се изправи и заяви високо: — Призовавам господин Фрейзър Мънро.

Първото нещо, което направи шотландецът, щом стъпи в залата, бе да се усмихне на Дани. През последните шест месеца го бе посетил пет пъти в „Белмарш“, а Дани знаеше, че е провел и няколко консултации с Алекс и сър Матю.

Отново никакви фактури не бяха представени за услугите му. Всички сметки на Дани бяха замразени и единствените му доходи в момента се равняваха на дванайсетте паунда седмично, които получаваше като библиотекар на затвора, което не можеше да покрие дори таксито на Мънро от „Каледониън Клъб“ до „Олд Бейли“.

Фрейзър Мънро застана на свидетелското място. Беше облечен с дълго черно сако, панталони на тънки бели райета, бяла риза с пречупена яка и черна копринена връзка. Съдейки по вида му, човек би го причислил по-скоро към служителите в съда, отколкото към свидетелите. От него се излъчваше авторитет, който често пъти оказваше влияние върху заседателите в Шотландия. Преди да произнесе клетвата, Мънро се поклони леко на съдията.

— Бихте ли казали за протокола името и адреса си — обърна се към него Алекс.

— Казвам се Фрейзър Мънро и живея на Арджил стрийт в Дънброут, Шотландия.

— Какво работите?

— Адвокат съм във Върховния съд на Шотландия.

— Прав ли ще бъда, ако спомена, че сте били президент на Сдружението на юристите на Шотландия?

— Да, така е.

Този факт не бе известен на Дани.

— И сте почетен гражданин на Единбург?

— Бях удостоен с тази чест.

Още нещо, което Дани чуваше за първи път.

— Бихте ли обяснили на съда каква е връзката ви с подсъдимия?

— Истината е, господин Редмейн, че имах привилегията, също като баща ми преди мен, да представлявам сър Алегзандър Монкрийф, първия носител на титлата.

— Представлявахте ли и сър Никълъс Монкрийф?

— Да, господине.

— Вие ли се грижехте за правните му дела, докато е бил в армията, а после и в затвора?

— Да. Обаждаше ми се от време на време, докато беше в затвора, но по-голяма част от работата вършехме чрез обстойна кореспонденция.

— Посещавахте ли го в затвора?

— Не, сър Никълъс изрично ме помоли да не го правя и аз се съобразих с желанието му.

— Кога се запознахте с него? — попита Алекс.

— Познавам го от дете, докато растеше в Шотландия, но преди да пристигне в Шотландия за погребението на баща си, не го бях виждал цели дванайсет години.

— Успяхте ли да говорите с него тогава?

— Разбира се. Двамата служители на затвора, които го придружаваха, проявиха разбиране и ми разрешиха да прекарам един час със сър Никълъс за консултация насаме.

— Следващия път сте го видели след седем или осем седмици, когато е дошъл в Шотландия веднага след освобождаването му от затвора „Белмарш“, така ли?

— Точно така.

— Имахте ли някакви основания да мислите, че човекът, който ви посети втория път, не е сър Никълъс Монкрийф?

— Не, господине, никакви. Бях го видял само за около час, а и човекът, който влезе в кабинета ми, не само приличаше на сър Никълъс, но и носеше дрехите, с които той бе на погребението на баща си. Притежаваше цялата ни кореспонденция през годините, носеше фамилния пръстен с печат, както и сребърната верижка с ключ, която дядо му ми показа преди години.

— Значи той във всяко отношение е бил сър Никълъс Монкрийф?

— Абсолютно.

— Сега, когато се връщате назад, можете ли да се сетите за нещо, което е подсказвало, че това не е сър Никълъс Монкрийф, а измамник?

— В никакъв случай. Маниерите му бяха безупречни и беше много очарователен, нещо, което рядко се среща сред младите хора днес. В интерес на истината, напомняше ми много повече за дядо му, отколкото който и да било друг член на семейството.

— Как в крайна сметка разбрахте, че вашият клиент не е сър Никълъс Монкрийф, а Дани Картрайт?

— След като беше арестуван и обвинен в престъпленията, обект на настоящото дело.

— Бихте ли потвърдили за протокола, господин Мънро, дали от този ден нататък отговорностите за състоянието на Монкрийф остана на вашите грижи?