— Точно така е, господин Редмейн, но трябва да призная, че не мога да ръководя всекидневните ангажименти с размаха и енергичността на Дани Картрайт.
— Ще бъда ли прав, ако кажа, че в момента състоянието на имуществото е значително по-добро от преди?
— Без съмнение. За съжаление Тръстът не успява да поддържа този растеж, откакто господин Картрайт е отново в затвора.
— Надявам се — намеси се съдията, — не искате да кажете, господин Мънро, че по тази причина трябва да бъде намалена строгостта на обвиненията.
— Не, милорд. Не искам да кажа такова нещо. Но с течение на годините осъзнах, че малко неща в живота са само черни или само бели. В повечето случаи са в различни нюанси на сивото. Най-добре бих обобщил това, като заявя, че за мен бе чест да съм в услуга на сър Никълъс Монкрийф, но беше привилегия да работя с господин Картрайт. И двамата са като дъбови дървета, но расли в различна гора. Но, милорд, нима всички ние не страдаме по свой начин за това, че сме затворници по силата на своя произход?
Сър Матю отвори очи и се втренчи в мъжа. Щеше му се да го бе познавал по-рано.
— Едва ли заседателите не са успели да забележат уважението и възхищението, което изпитвате към господин Картрайт, господин Мънро — продължи Алекс, — но тъкмо по тази причина за всички е трудно да проумеят как същият този мъж се е забъркал в такава престъпна измама?
— Десетки пъти през изминалите шест месеща си задавам този въпрос и стигнах до заключението, че единствената причина за това е, че този човек се бори с някаква далеч по-голяма несправедливост, която е…
— Господин Мънро! — прекъсна го остро съдията. — Както добре знаете, това не е нито мястото, нито времето за вашите лични впечатления.
— Благодарен съм, милорд, за навременното ви подсещане — обърна се Мънро към съдията. — Но положих клетва да кажа цялата истина и не вярвам да очаквате от мен да не я спазя.
— Не, разбира се — отговори съдия Хакет, — но тук не е място за изразяване на лично мнение.
— Ако човек не може да изрази честно изповядваното си гледище във Върховния наказателен съд, къде другаде, според вас, може да стане това?
От няколко места в галерията се чуха аплодисменти.
— Време е да продължите, господин Редмейн — рече съдията.
— Нямам повече въпроси към свидетеля, милорд — отговори Алекс.
Съдията въздъхна с облекчение.
Докато Алекс сядаше на мястото си, баща му се наведе към него.
— Направо ми е мъчно за Арнолд. Сега се разкъсва от колебанието дали да рискува да се нахвърли върху този гигант и да бъде унизен от него, или да го избягва и по този начин да остави заседателите с впечатлението, че ще има с какво да развличат внуците си.
Господин Мънро стоеше на мястото си невъзмутим и наблюдаваше как Пиърсън разговаря задълбочено със своя помощник. И двамата имаха загрижен вид.
— Не бих искал да ви карам да бързате, господин Пиърсън — обади се по едно време съдията, — но имате ли въпрос към този свидетел?
Пиърсън се изправи бавно и дори не подръпна реверите на тогата си, нито попипа перуката си. Погледна замислено списъка с въпроси пред себе си, приготвени през почивните дни, но очевидно размисли.
— Да, милорд, но няма да задържа много свидетеля.
— Все пак достатъчно дълго, надявам се — прошепна сър Матю.
Пиърсън се направи, че не го е чул, и започна:
— Наистина ми е трудно да разбера, господин Мънро, как умен мъж като вас, с толкова много опит в правото, нито за миг не се е усъмнил, че клиентът му е измамник.
Мънро потропа с пръсти по преградата на свидетелското място и мълча колкото сметна за допустимо.
— Не е толкова сложно, господин Пиърсън — рече накрая. — През цялото време Дани Картрайт внушаваше доверие. Един-единствен път не беше убедителен.
— Кога беше това?
— Обсъждахме колекцията на дядо му и имах повод да му напомня откриването на изложбата в „Смитсониън“ във Вашингтон. Но с изненада забелязах, че той сякаш не си спомня събитието, макар че никой друг от семейството не бе получил покана.
— Не го ли попитахте тогава? — попита Пиърсън.
— Не — отвърна Мънро. — Реших, че не е подходящо.
— Но след като дори веднъж сте се усъмнили, че този мъж не е сър Никълъс — Пиърсън посочи към Дани, без да обръща глава натам, — ваша отговорност е било да разследвате проблема.
— Не мисля.
— Този човек е направил огромна фалшификация, а премълчавайки, вие сте се поставили в позиция на съучастник.
— Не виждам нещата по този начин.
— След като сте се грижили за интересите на имението Монкрийф, сте бил длъжен да съобщите за измамата на Картрайт.
— Не мисля, че влиза в моите задължения — спокойно заяви Мънро.
— Не се ли разтревожихте от факта, че този човек се е настанил в къщата на Монкрийф в Лондон, след като няма право на това?
— Не, ни най-малко.
— И не се потресохте от мисълта, че един непознат сега контролира богатството на Монкрийф, което сте бранили така ревностно през всичките тези години?
— Не, господине. Не бях потресен.
— А когато по-късно вашият клиент бе арестуван и му бяха повдигнати обвинения, включително измама и кражба, не си ли помислихте, че може би сте проявили небрежност към задълженията си? — настояваше Пиърсън.
— Не мисля, че вие сте този, който ще дава оценка на това как изпълнявам ангажиментите си, господин Пиърсън.
Сър Матю отвори едното си око.
Съдията седеше навел глава над бележника си.
— Този човек е откраднал „семейното сребро“8, ако цитираме един друг шотландец, а вие не сте направили абсолютно нищо, за да предотвратите това. — С всяка следваща дума гласът на Пиърсън се издигаше все по-високо и по-високо.
— Не, господине, той не е откраднал семейното сребро и съм убеден, че Харолд Макмилан би се съгласил с мен. Единственото, което Дани Картрайт е откраднал, е фамилното име.
— Без съмнение ще можете да обясните на съда — обади се съдията, който очевидно се бе съвзел от предишната атака на господин Мънро — моралната дилема, която забелязвам във вашата хипотеза.
Господин Мънро извърна лице към съдията, давайки си сметка, че е привлякъл вниманието на всички в залата, включително и на полицая до вратата.
— Вие, милорд, не бива да се тревожите от никаква морална дилема, защото аз се интересувам само от правната прецизност на случая.
— Правната прецизност ли? — попита предпазливо съдия Хакет.
— Да, милорд. Господин Дани Картрайт е единствен наследник на състоянието на Монкрийф, ето защо така и не мога да разбера кой закон е нарушил.
Съдията се отпусна назад в стола си и остави Пиърсън да се оправя.
— Бихте ли обяснили на съда, господин Мънро, какво точно имахте предвид? — помоли Пиърсън почти шепнешком.
— Наистина е просто, господин Пиърсън. Покойният сър Никълъс Монкрийф направи завещание, според което оставя цялото си имущество на Даниъл Артър Картрайт, Бейкън Роуд двайсет и шест, Лондон. Само сумата от десет хиляди паунда остави на своя бивш шофьор господин Албърт Кран.
Сър Матю отвори и другото си око. Вече не знаеше кого да гледа по-напред — Мънро или Пиърсън.
— То е изготвено според процедурата и със съответните свидетели, предполагам? — попита Пиърсън, който вече отчаяно търсеше начин за спасение.
— Подписано е от сър Никълъс в моя кабинет в следобеда, в който погребахме баща му. Давайки си сметка за сериозността на положението и отговорностите ми като пазител на семейното имущество, както бяхте така старателен да посочите, аз помолих старши сержант Рей Паско и старши сержант Алън Дженкинс да бъдат свидетели при подписването, което стана и в присъствие на един от съдружниците в нашата адвокатска фирма. — Мънро се обърна към съдията: — Притежавам оригинала на този документ, милорд, и съм готов да ви го предоставя.
8
Известен израз на Морис Харолд Макмилан (1894 — 1986), шотландец по баща, министър-председател на Обединеното кралство и политик от консервативната партия, изказвал се в полза на политиката на приватизацията на Маргарет Тачър. — Б.пр.