— Не, благодаря ви, господин Мънро. Достатъчна ми е и вашата дума — промълви Хакет.
Пиърсън се свлече на мястото си и смотолеви:
— Нямам повече въпроси, милорд.
— Искате ли да зададете допълнителни въпроси на свидетеля, господин Редмейн? — попита съдията.
— Само един, милорд — изправи се Алекс. — Господин Мънро, остави ли нещо сър Никълъс Монкрийф на своя чичо Хюго Монкрийф?
— Не — отвърна Мънро. — И петак дори.
— Нямам повече въпроси, милорд.
Приглушен шепот съпроводи слизането на Мънро от свидетелското място. Той отиде до подсъдимата скамейка и се ръкува с Дани.
— Милорд — обади се Алекс, когато Мънро напусна залата, — може ли да се обърна към вас по правен проблем?
— Разбира се, господин Редмейн, но нека преди това освободя съдебните заседатели. Дами и господа — обърна се той към тях, — както току-що чухте, адвокатите на подсъдимия искат да обсъдим правен проблем. Възможно е да няма връзка с делото. Ако има такава, непременно ще ви уведомя, когато се завърнете.
Алекс вдигна очи към галерията, където седеше публиката. Погледът му се спря на привлекателната млада жена, която седеше в края на първия ред още от началото на процеса. Трябваше да попита Дани коя е.
След няколко минути приставът приближи съдията и каза:
— Залата е свободна, милорд.
— Благодаря ви, господин Хепле. С какво мога да ви бъда полезен, господин Редмейн?
— Милорд, имайки предвид показанията на многоуважавания господин Мънро, защитата предлага обвиненията по точка три, четири и пет, а именно — обитаването на къщата на улица „Болтънс“, облагодетелстването от продажбата на колекцията пощенски марки и издаването на чекове от банковата сметка в „Кътс“, да отпаднат поради липса на правно основание. От само себе си се разбира, че не може да откраднеш нещо, което ти принадлежи.
Съдията се замисли и накрая заключи:
— Напълно справедлива забележка, господин Редмейн. Какво ще кажете, господин Пиърсън?
— Не мога да не посоча, милорд — започна Пиърсън, — че макар подсъдимият да е бил законен наследник, съгласно завещанието на сър Никълъс Монкрийф, нищо не подсказва, че той е знаел за това през цялото време.
— Милорд — намеси се незабавно Алекс. — Клиентът ми е бил наясно с този факт през цялото време. Както вече подчертах, сър Никълъс е водил дневник в затвора. Записал е всяка подробност от завещанието си в него след завръщането си в „Белмарш“ от погребението на баща си.
— Това не доказва, че Картрайт е знаел — посочи съдията.
— Бих се съгласил с вас, милорд, ако обвиняемият сам не беше посочил съответния пасаж на моя помощник.
Сър Матю кимна в знак на потвърждение.
— Щом е така — притече се Пиърсън на помощ на съдията, — Короната не възразява тези обвинения да отпаднат.
— Много ви благодаря за намесата, господин Пиърсън. Това наистина ми се вижда правилно решение. Ще информирам заседателите, когато се върнат.
— Благодаря ви, милорд — рече Алекс. — Много съм задължен и на господин Пиърсън за съдействието.
— Сигурен съм, че е излишно да напомням, господин Редмейн — обади се съдията, — че най-сериозното нарушение на закона — бягството от затвора преди изтичане на срока — остава.
— Разбира се, милорд — отговори Алекс.
Съдията кимна.
— В такъв случай ще повикам заседателите, за да ги информирам.
— Искам да поставя и друг въпрос, милорд.
— Слушам ви.
— По силата на показанията на сър Хюго Монкрийф, призовахме господин Спенсър Крейг, кралски адвокат, като свидетел. Тъй като в момента е ангажиран с дело в друга част на сградата и едва ли ще успее да се освободи днес, моли да се яви пред Ваша Светлост утре сутрин.
Неколцина от репортерите се втурнаха навън, за да докладват последните новини на своите редактори.
— Господин Пиърсън?
— Нямам възражения, милорд.
— Благодаря. Когато заседателите се върнат в залата, ще им обясня всичко и ще ги освободя до утре.
— Както решите, милорд — рече Алекс, — но преди това мога ли да насоча вниманието ви към някои леки промени в програмата за утре. Знаете, че е практика в традицията на британската адвокатура да се дава възможност на младшите адвокати и помощници да разпитат някой от свидетелите по делото, за да натрупат опит и да им се даде шанс да се придвижват напред в кариерата.
— Мисля, че разбирам накъде биете, господин Редмейн.
— В такъв случай, с ваше разрешение, милорд, моят помощник, сър Матю Редмейн, ще разпита утре господин Спенсър Крейг от името на защитата.
И останалите репортери се изстреляха от залата.
77.
Дани прекара поредна безсънна нощ в килията си в „Белмарш“ и този път за това вина имаше не само хъркането на Големия Ал.
Бет седя дълго в леглото с книга в ръка, но така и не обърна на следващата страница, тъй като съзнанието й бе ангажирано с края на една друга история.
Алекс Редмейн не спа изобщо. Даваше си ясна сметка, че провалят ли се на следващия ден, трети шанс няма да има.
Сър Матю Редмейн дори не си направи труда да си ляга — прелистваше отново и отново списъка си с въпроси.
Спенсър Крейг се мяташе в леглото, премисляйки възможните въпроси на сър Матю и възможните отговори.
Арнолд Пиърсън не можа да заспи.
Съдия Хакет спа като къпан.
Зала номер четири вече бе претъпкана, когато Дани зае мястото си на подсъдимата скамейка. Огледа се и с изненада установи, че този ден са дошли много старши и младши адвокати, които се мъчеха да си намерят по-добро място.
Местата за журналистите бяха пълни с репортери, за които изминалата седмица бе много благодатна. Повечето бяха предупредили главните си редактори да имат готовност да пренаредят броя за следващия ден. Всички горяха от нетърпение да чуят сблъсъка между най-блестящия юрист след Ф. Е. Смит9 и най-обещаващия млад кралски адвокат на своето поколение („Таймс“) или „между мангустата и змията“ („Сън“).
Дани вдигна очи към галерията и се усмихна на Бет, заела обичайното си място до майка му. Сара Девънпорт бе на крайния стол на първия ред с наведена глава. На пейката на адвокатите Пиърсън разговаряше със своя помощник. И двамата изглеждаха някак по-спокойни — днес щяха да са по-скоро зрители, отколкото участници.
Празни оставаха само местата на защитата. Всички очакваха Алекс Редмейн и неговия помощник. На входа бе поставена допълнителна охрана и двама полицаи обясняваха на закъснелите, че места има вече само за служебни лица.
Всъщност мястото на подсъдимия бе най-доброто в залата. На Дани много му се искаше да може да прочете сценария, преди да се вдигане завесата.
Залата кипеше от нетърпение. Всички поглеждаха към вратата в очакване на последните участници. В десет без пет охраната отвори вратата и правостоящите около нея се отдръпнаха, за да могат Алекс и сър Матю да влязат и да заемат местата си.
Тази сутрин сър Матю не се правеше на заспал, нито се стовари тежко на пейката. Той дори не седна. Огледа залата. Много години бяха минали от появата му в съда като адвокат. Уверил се, че хората от неговия лагер са налице, той отвори малка сгъваема дървена стойка, която жена му бе изровила на тавана предишната вечер. Постави я на масата пред себе си и нареди отгоре купчината листа, изписани с дребния му ясен почерк. Тук бяха въпросите, които Спенсър Крейг цяла нощ се мъчеше да предвиди. Най-сетне сър Матю подаде на Алекс двете снимки, които вероятно щяха да решат съдбата на Дани Картрайт.
Чак тогава сър Матю се обърна към отдавнашния си противник.
— Добро утро, Арнолд — поздрави той. — Надявам се да не те тревожим много днес.
Пиърсън отвърна на усмивката.
— Изпитание, което с радост ще понеса. И за първи път в живота си, Матю, ще наруша едно свое правило, пожелавайки ти късмет. Нито веднъж през всичките тези години като юрист не съм искал опонентът ми да спечели, но днес е изключение.
9
Фредерик Едуин Смит (1872 — 1930), английски държавник. Изключителен оратор, остроумен и язвителен, заемал редица високи държавни постове, близък приятел и съветник на Уинстън Чърчил до самата си смърт. — Б.пр.