Сър Матю направи лек поклон.
— Ще положа всички усилия да изпълня желанието ти. — Едва тогава седна и започна да се концентрира.
През това време Алекс бе зает с подреждането на спретнати купчинки от документи, протоколи, снимки и всевъзможни други материали, за да може, когато баща му протегне ръка като състезател в Олимпийски игри, палката на щафетата да залепне за дланта му.
Жуженето на приглушените разговори стихна с появата на съдия Хакет. Той вървеше с небрежна походка към столовете в центъра на „сцената“ все едно нищо кой знае колко необикновено нямаше да се случи този ден в съдебната зала.
Настани се удобно на централното кресло и отдели доста време на подреждането на моливите, писалките и на бележника си, докато чакаше съдебните заседатели да заемат местата си.
— Добро утро — поздрави ги той с подчертано любезен тон. — Първият свидетел днес ще бъде господин Спенсър Крейг, кралски адвокат. Спомняте си неговото име от разпита на сър Хюго Монкрийф. Господин Крейг не се явява тук като свидетел на обвинението или защитата, а е призован, което означава, че не го прави по собствена воля. Трябва добре да помните, че единствената ви задача е да решите дали показанията, които той ще даде, имат връзка с делото, а именно — дали подсъдимият е напуснал мястото за излежаване на присъдата си незаконно? Трябва да се произнесете единствено по този въпрос.
Усмихна се на заседателите и едва тогава насочи вниманието си към помощника на адвоката на защитата.
— Сър Матю, готов ли сте да призовете свидетеля?
Матю Редмейн се надигна бавно от мястото си.
— Да, милорд — отговори той, но не го направи. Наля си чаша вода, намести очилата си и най-накрая с плавни движения отвори червената кожена папка пред себе си. Едва след като реши, че е напълно готов за срещата, произнесе: — Призовавам господин Спенсър Крейг. — Думите му отекнаха като погребална камбана.
Полицаят при входа се провикна с гръмовен глас:
— Господин Спенсър Крейг.
Вниманието на всички в залата беше насочено към вратата в очакване на последния свидетел. Миг по-късно, облечен в тогата си, се появи Спенсър Крейг. Влезе делово, все едно това бе просто поредният ден в живота на един зает адвокат.
Зае мястото си на свидетел, взе Библията и обръщайки се към заседателите произнесе клетвата спокойно и уверено. Добре знаеше, че тъкмо те ще решат съдбата му. Върна Библията на пристава и насочи вниманието си към сър Матю.
— Господин Крейг — започна сър Матю с тих напевен тон, сякаш единственото му желание бе да помогне на свидетеля с всички възможни средства. — Бихте ли били така любезен да съобщите името и адреса си за протокола?
— Спенсър Крейг, „Хамбълдън Терас“ четирийсет и три, Лондон.
— Какъв сте по професия?
— Адвокат и кралски адвокат.
— Което значи, че е излишно да напомням на толкова изявен представител на професията какво е значението на клетвата, както и пълномощията на този съд.
— Наистина не е нужно, сър Матю — отговори Крейг, — макар че вече го направихте.
— Кога за първи път установихте, че сър Никълъс Монкрийф всъщност е Даниъл Картрайт?
— Мой приятел, който е бил съученик на сър Никълъс, го срещнал случайно в хотел „Дорчестър“ и много бързо разбрал, че е измамник.
Алекс сложи отметка срещу първия въпрос в списъка си. Крейг го очакваше и имаше готов отговор.
— Защо този ваш приятел е решил, че трябва да ви уведоми за забележителното си откритие?
— Не го направи нарочно, сър Матю, а случайно стана дума по време на вечеря.
Поредна отметка.
— И това ви тласна към решението да скочите в тъмното и да направите заключението, че този човек, представящ се за сър Никълъс Монкрийф, всъщност е Даниъл Картрайт?
— Не и в началото — отговори Крейг. — Едва когато ме запознаха с предполагаемия сър Никълъс една вечер в театъра, бях поразен от физическата му прилика с Картрайт, което не мога да кажа за поведението му.
— В този момент ли решихте да се свържете с главен инспектор Фулър и да го осведомите за съмненията си?
— Не. Смятах, че би било проява на безотговорност, ето защо първо разговарях с член на семейство Монкрийф, за да не направя, както сам се изразихте, скок в тъмното.
Алекс отметна и следващия въпрос. До този момент баща му не бе успял да отбележи точка срещу Крейг.
— С кого от семейството се свързахте? — попита сър Матю, въпреки че чудесно знаеше отговора.
— С господин Хюго Монкрийф, чичо на сър Никълъс. Той ме информира, че племенникът му не му се е обаждал след освобождаването му от затвора, което само засили подозренията ми.
— И тогава споделихте съмненията си с главен инспектор Фулър?
— Не, все още се нуждаех от конкретни доказателства.
— Но главният инспектор можеше да ви освободи от този товар, господин Крейг. Не разбирам как един професионалист като вас решава да се занимава и с това?
— Както вече обясних, сър Матю, чувствах се отговорен и не исках да пилея напразно времето на полицията.
— Очевидно не сте лишен от гражданска съвест. — Крейг се направи, че не чува язвителните нотки в думите на сър Матю. — Кой ви подсети за възможната изгода от това да докажете, че човекът, представящ се за сър Никълъс Монкрийф, е мошеник?
— Изгода ли?
— Да, изгода, господин Крейг.
— Не ви разбирам — отбеляза Крейг.
Алекс постави първото кръстче срещу въпроса в своя списък. Очевидно свидетелят се опитваше да печели време.
— Готов съм да ви помогна — услужливо предложи сър Матю. Протегна ръка и Алекс му подаде лист хартия. Погледът на стария юрист се спусна бавно по написаното, за да може Крейг да се изнерви още повече.
— Ще сбъркам ли, господин Крейг, ако предположа, че докаже ли се, че не Дани Картрайт, а сър Никълъс Монкрийф се е самоубил в затвора „Белмарш“, господин Хюго Монкрийф би останал единствен наследник не само на семейната титла, но и на цялото състояние, което върви с нея?
— Тогава не се замислих за това — отвърна Крейг, без да трепне.
— Значи сте действали само от алтруистични подбуди.
— Точно така, сър, както и от желанието да видя един опасен престъпник отново зад решетките.
— След малко ще стигнем и до това кой е опасният престъпник, който трябва да бъде зад решетките, господин Крейг. Но преди това нека ви попитам кога точно вашето остро чувство на дълг към обществото беше преборено от възможността да приберете някой и друг „гущер“?
— Сър Матю — намеси се съдията, — това не са изрази, които очаквам от един младши адвокат при обръщението му към кралски адвокат.
— Моля за извинение, милорд, ще перифразирам въпроса си. Господин Крейг, кога за първи път ви хрумна, че ви се предоставя възможност да спечелите няколко милиона паунда от информация, подхвърлена от ваш приятел по време на вечеря?
— Когато сър Хюго ме покани да действам от негово име в качеството си на частно лице.
Поредна отметка се появи в списъка на Алекс — очакван въпрос, нищо че Крейг лъжеше.
— Смятате ли, че е етично, господин Крейг, един кралски адвокат да поиска хонорар от двайсет и пет процента от нечие наследство в замяна на информация, получена от трето лице?
— Обичайна практика е в последно време, сър Матю, адвокатите да получават хонорар въз основа на резултатите. Доколкото знам, тази практика е въведена по ваше време и аз не съм поискал предварителна такса или сума за разходи. Ако се окаже, че греша, вече щях да съм загубил значително количество време и пари.
— В такъв случай — усмихна се широко сър Матю, — с радост ще установите, че алтруистичната част от вашата природа е спечелила този път.
Крейг не реагира на сарказма му, въпреки че с ужас осъзна подтекста на думите му.
Сър Матю изчака впечатлението да отзвучи и едва тогава добави:
— Както вероятно сте разбрали, неотдавна господин Фрейзър Мънро, адвокат на покойния сър Никълъс Монкрийф, информира този съд, че той е завещал цялото си имущество на своя близък приятел господин Даниъл Картрайт. Така опасенията ви, че може да загубите значително количество от времето си, както и пари, се оправдаха. Но въпреки очевидно доброто финансово състояние на моя клиент, мога да ви уверя, че няма да поискам хонорара ми да възлиза на двайсет и пет процента от наследството му.