— На кого от всички?
— Сър Хюго Монкрийф. Най-лошото е, че го направих, без да поискам съгласието ти — твърде непрофесионална постъпка. Отдавна исках да си призная, че да ми олекне.
— Сега ви е паднало, господин Мънро — рече Дани и се опита да запази сериозна физиономия. — Какво успяхте да свършите в мое отсъствие?
— Изпратих всички документи, свързани с невалидността на второто завещание на сър Алегзандър, до службата на юрисконсулта на съдебния изпълнител, като насочих вниманието им към факта, че може би е извършена фалшификация.
Дани мълчеше и чакаше, защото от опит знаеше, че не бива да прекъсва Мънро.
— Седем месеца нищо не се случи и реших, че Галбрайт е намерил някоя вратичка и е натикал всичко „под килима“. До тази сутрин, когато в самолета за Лондон прочетох в „Скотсман“ следното. — Той отвори вездесъщото си куфарче и извади вестник, който подаде на Дани.
„Сър Хюго Монкрийф, арестуван за фалшификация и опит за измама“, гласеше заглавието на първа страница. Имаше и голяма снимка на сър Никълъс Монкрийф, която според Дани не го показваше в най-добрата му светлина. След като прочете материала, той се усмихна:
— Казахте, че ако се опита да ми създава проблеми, „всички залози се вдигат“.
— Наистина ли казах така? — с погнуса попита Мънро.
Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме.
Очите на Дани се спряха на единствения друг човек, който бе познавал Ник отблизо и може би най-добре от всички. Големия Ал стоеше мирно между Рей Паско и Алън Дженкинс. Директорът на затвора му бе дал разрешение да присъства на погребението на своя приятел. Щом погледите им се срещнаха, Дани му се усмихна и Големия Ал бързо сведе лице. Не искаше да го видят, че плаче.
Но кога дойде съвършеното знание, тогава това донейде ще изчезне.
Дани насочи вниманието си към Алекс Редмейн, който не можа да прикрие удоволствието си от поканата на Бет да стане кръстник на техния син, брата на Кристи. Алекс стоеше до баща си, благодарение на когото Дани сега беше свободен човек.
Когато няколко дни след като процесът бе прекратен, се срещнаха в кабинета на Алекс, Дани бе попитал сър Матю какво е искал да каже с думите: „Далеч не всичко е приключило“. Старият съдия отведе Дани настрани, за да не може Бет да чуе, и обясни, че макар да са арестувани за убийството на Бърни Уилсън, Крейг, Пейн и Девънпорт продължават да твърдят, че са невинни, и очевидно смятат да са единни в показанията си. Предупреди го също така, че вероятно ще се наложи двамата с Бет да минат отново през изпитанието да дадат показния в съдебна зала. Освен ако…
Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице в лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.
Дани неволно извърна поглед към новата табела с надпис „Автосервиз «Картрайт» с ново управление“, поставена съвсем наскоро. След като приключи преговорите с Монти Хюс и прие цената му, Мънро изготви договора, който щеше да даде възможност на Дани да поеме бизнеса и да стига на работното си място само като прекоси улицата.
Швейцарските банкери не скриха разочарованието си от високата цена. Но Дани не си направи труда да обяснява на Сегат разликата между цена и стойност, тъй като се съмняваше, че и той, и Бресон са прекарали достатъчно време с Оскар Уайлд.
А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.
Дани стисна ръката на жена си. На следващия ден летяха за Рим за един малко закъснял меден месец, през който щяха да се опитат да забравят, че щом се върнат, ги очаква доста дълъг процес. Едва след това щяха да могат да си отдъхнат. Синът им, който нямаше още два месеца, избухна в плач — не защото тъгуваше за сър Никълъс Монкрийф, а защото службата бе траяла прекалено дълго, а той беше вече гладен.
— Шшш! — залюля го Бет. — Много скоро ще се приберем у дома. — И вдигна Ник на ръце.
В името на Отца и Сина…
79.
— Да влязат задържаните.
Зала номер четири в „Олд Бейли“ се изпълни до краен предел много преди десет часа сутринта. Но пък и не всеки ден кралски адвокат, член на парламента и популярен актьор биват обвинени в убийство, заплашване и заговор за възпрепятстване на правосъдието.
Скамейката на адвокатите бе събрала цвета на юридическата гилдия и всеки от седналите там проверяваше папки, подреждаше документи, доизпипваше встъпителните си думи, докато чакаше обвиняемите да заемат местата си. И тримата щяха да бъдат защитавани от най-известните адвокати, ето защо в коридорите на „Олд Бейли“ се носеха слухове, че докато подсъдимите са единни в показанията си, заседателите трудно ще стигнат до единодушно решение. Разговорите в залата утихнаха, когато Спенсър Крейг, Джералд Пейн и Лорънс Девънпорт заеха местата си.
Крейг бе облечен така консервативно с тъмносиния си костюм на райе, бяла риза и любимата си бледоморава връзка, че в първия миг някой можеше да реши, че е сбъркал вратата и мястото му е по-скоро на скамейката на адвокатите, за да произнесе встъпителни думи.
Пейн носеше тъмносив костюм, връзката си от колежа и кремава риза, както подобава на член на парламента от селски район. Изглеждаше спокоен.
Девънпорт бе с избелели дънки, отворена на врата риза и блейзър. Беше небръснат и репортерите биха описали този факт като нарочно търсен от стилиста му ефект. Нямаше да пропуснат обаче и това, че имаше вид на човек, който не е спал от няколко дни. Девънпорт изобщо не погледна към местата на журналистите, а насочи поглед към галерията за публиката, докато Крейг и Пейн разговаряха помежду си така, сякаш се намираха в претъпкан с посетители ресторант и чакаха да им сервират обяда. Щом се увери, че тя е на мястото си, Девънпорт отправи празен поглед пред себе си и зачака появата на съдията.
Всички, които по някакъв начин бяха успели да си намерят места в претъпканата зала, се изправиха, когато съдия Армитидж влезе. Размениха се поклони между него и адвокатите, той седна на централното място и разпореди приставът да покани съдебните заседатели. Много скоро приставът се появи отново, следван от дванайсетимата, избрани на случаен принцип да преценят вината на обвиняемите.
Защитникът на Лорънс Девънпорт едва прикри усмивката си на задоволство, когато забеляза, че сред заседателите има седем жени. Даде си сметка, че в най-лошия случай решението на заседателите ще бъде висящо.
Докато те заемаха местата си, Крейг изучаваше лицата им с огромен интерес. Беше инструктирал Лари да гледа жените заседателки в очите, защото им трябваха само трима от дванайсетте, които да не могат да понесат мисълта, че Лорънс Девънпорт ще лежи в затвора. Ако успееше да свърши тази проста задача, скоро и тримата щяха да са свободни. Но с огромно раздразнение установи, че наместо да изпълни заръката му, Девънпорт е отправил празен поглед пред себе си.
Най-сетне съдията прикани секретарят да прочете обвиненията.
— Моля, обвиняемите да станат.
И тримата се изправиха.
— Спенсър Малкълм Крейг, обвинен сте, че в нощта на осемнайсети септември деветдесет и девета сте убили Бърнард Хенри Уилсън. Какво пледирате? Виновен или невинен?
— Невинен — предизвикателно отговори Крейг.
— Джералд Дейвид Пейн, обвинен сте, че в нощта на осемнайсети септември деветдесет и девета сте участвали в сбиване, завършило със смъртта на Бърнард Хенри Уилсън. Какво пледирате? Виновен или невинен?
— Невинен — категоричен бе Пейн.
— Лорънс Андрю Девънпорт, обвинен сте във възпрепятстване на правосъдието за това, че на двайсет и трети март сте дали неверни показания под клетва. Какво пледирате? Виновен или невинен?
Сара се усмихна окуражително на брат си.
Девънпорт наведе глава и сякаш се поколеба за миг, преди да прошепне едва чуто:
— Виновен.