— След седем или осем минути.
— Защо сте толкова сигурна?
— Защото постоянно си гледах часовника.
— Колко време след това дойде полицията?
— Не мога да кажа с точност, но минаха поне още пет минути.
— Колко време остана с вас инспектор Фулър, преди да влезе в бара, за да разпита господин Крейг?
— Поне десет минути — отговори Бет, — но може да е било и повече.
— Но достатъчно господин Крейг да изтича до дома си на стотина метра от бара, да се преоблече и да се върне, за да представи своята версия за случилото се на полицейския инспектор.
— Ваша Светлост — скочи отново Пиърсън, — това вече е скандално от страна на човек, който има отговорности пред обществото.
— Съгласен съм — отвърна съдията. — Нека съдебните заседатели да не обръщат внимание на последния коментар на господин Редмейн. Не забравяйте, че подсъдим не е господин Крейг. — Повтори той и изгледа сурово Редмейн.
Адвокатът обаче не трепна — знаеше, че заседателите няма да забравят и вече е посадил семето на съмнението.
— Моля за извинение, Ваша Светлост. Няма да се повтори.
— Гледайте наистина да е така.
— Госпожице Уилсън, докато чакахте да дойде полицията, парамедиците сложиха ли брат ви на носилка, за да го закарат до най-близката болница?
— Да, направиха всичко по силите си, но знаех, че е прекалено късно. Беше загубил страшно много кръв.
— Вие или Дани придружихте ли го?
— Отидох сама, защото инспектор Фулър искаше да зададе още въпроси на Дани.
— Това разтревожи ли ви?
— Да, Дани също бе ранен. Не беше и…
— Не за това ви питам — побърза да я прекъсне Редмейн, който не искаше тя да довърши изречението си. — Тревожехте ли се, че полицията може да заподозре Дани?
— Не — категорична беше Бет. — И през ум не ми мина. Разказах на полицията точно какво се е случи, а и той щеше да потвърди думите ми.
Ако в този момент Алекс бе погледнал прокурора, щеше да види, че за части от секундата лицето му се озари от усмивка.
— За съжаление брат ви издъхна по пътя към „Челси и Уестминстър Хоспитал“.
Бет се разплака.
— Да, позвъних на родителите си. Те дойдоха веднага, но беше твърде късно.
Алекс изчака тя да се успокои и едва тогава зададе следващия си въпрос:
— Дани дойде ли при вас в болницата?
— Не.
— Защо?
— Полицията го разпитваше.
— Кога го видяхте след това?
— На сутринта, в полицейския участък в Челси.
— Полицейският участък в Челси ли? — нарочно повтори той, правейки се на изненадан.
— Полицаите дойдоха у нас още рано сутринта. Казаха, че Дани е задържан и обвинен в убийството на Бърни.
— Това трябва да е било голям удар.
Господин Пиърсън скочи отривисто от мястото си.
— Как реагирахте на новината? — побърза да попита Редмейн.
— Не вярвах на ушите си. Повторих дума по дума какво се е случило, но видях, че не ми вярват.
— Благодаря, госпожице Уилсън. Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.
Дани въздъхна с облекчение, докато Бет слизаше по стъпалата. Истински скъпоценен камък бе това негово момиче. Тя му се усмихна, когато мина покрай него.
— Госпожице Уилсън — високо рече съдията, преди тя да стигне вратата на залата. — Бихте ли се върнали на свидетелското място? Господин Пиърсън може би иска да ви зададе един-два въпроса.
10.
Бет се върна бавно назад. Потърси с поглед родителите си сред публиката и тогава видя Крейг да я гледа съсредоточено. Поиска й се да възрази, но се сети, че едва ли ще има смисъл и само ще му достави удоволствие, като признае въздействието му върху нея.
Решена повече от всякога да го победи, тя се върна, изкачи стъпалата до тесния подиум и се обърна към Пиърсън, без да сяда. Той още не се бе изправил. Може би нямаше намерение да я разпитва.
След малко възрастният прокурор се надигна бавно от мястото си. Без да я поглежда, той започна да пренарежда листовете пред себе си. Отпи от чашата с вода и едва тогава вдигна очи към свидетелката.
— Госпожице Уилсън, какво закусихте тази сутрин?
Бет се поколеба за миг, погледите на всички в залата бяха отправени към нея. Алекс Редмейн изруга мислено. Трябваше да се сети, че Пиърсън ще се опита да я изненада, за да може първият му въпрос да я завари неподготвена. Единствен съдия Саквил не изглеждаше изненадан.
— Чаша чай и варено яйце — рече Бет най-сетне.
— И нищо друго?
— А, да, и няколко препечени филии.
— Колко бяха чашите чай?
— Една. Не — две.
— А дали не бяха три?
— Не, две бяха.
— А филийките препечен хляб?
Бет се поколеба за миг.
— Не мога да си спомня.
— Не можете да си спомните какво сте закусвали тази сутрин, но помните всяка реплика, която сте чули преди шест месеца. — Бет наклони глава настрани. — Не само си спомняте всяка дума, произнесена от господин Спенсър Крейг онази нощ, но дори и подробности като тази, че ви е намигнал и е прокарал език по устните си.
— Да — отсече Бет. — Помня ги.
— В такъв случай да се върнем още по-назад във времето и да проверим още малко паметта ви, госпожице Уилсън. Когато барманът дошъл да вземе от масата ви празната бутилка от шампанско, господин Крейг казал: „Само ще изхабят питието“.
— Така беше.
— А кой всъщност каза: „В някои моменти предпочитам кучките да са с отворена уста“?
— Не съм съвсем сигурна дали беше господин Крейг, или някой от другите мъже.
— Не сте сигурна значи. Да не би да е бил обвиняемият Картрайт?
— Не. Имах предвид мъжете на бара.
— Споделихте с уважаемия колега, че не сте реагирали, защото сте чували какво ли не в Ийст Енд.
— Така е.
— Всъщност тъкмо там сте чули фразата за първи път, нали, госпожице Уилсън? — Пиърсън подръпна реверите на тогата си.
— Накъде биете?
— Искам само да кажа, че никога не сте чували господин Крейг да произнася тези думи в бара в Челси, госпожице Уилсън, но сте ги чували много пъти от устата на Картрайт в Ийст Енд, защото са нещо обичайно за речника му.
— Не е вярно. Крейг ги каза.
— Също така казахте, че сте напуснали „Дънлоп Армс“ през задната врата.
— Да.
— Защо не си тръгнахте през официалния вход?
— Исках да се измъкна навън, без да предизвиквам повече неприятности.
— Значи вече сте причинили някакви неприятности?
— Не е вярно, не сме ставали причина за неприятности.
— Защо все пак не си тръгнахте през предния вход? Тогава щяхте да се озовете на оживена улица и да се измъкнете, ако използвам собствените ви думи, без да предизвиквате още неприятности.
Бет мълчеше.
— Може би ще успеете да ни обясните поне какво е имал предвид брат ви с думите: „Ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», като поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“.
— Шегуваше се.
Пиърсън гледа съсредоточено в записките си известно време, след това рече:
— Ще ме извините, госпожице Уилсън, но не виждам нищо шеговито в думите му.
— Защото не произхождате от Ийст Енд.
— Нито господин Крейг — отговори Пиърсън и побърза да добави: — След което Картрайт избутва господин Уилсън към задната врата и тогава господин Крейг е чул брат ви да казва: „Да излезем вън да се разберем“.
— Господин Крейг каза: „Да излезем вън да се разберем“, защото такъв език използват в Уест Енд.
Умна жена, помисли си Алекс, зарадван, че е схванала идеята му и я използва в точния момент.
— И когато излязохте навън, видяхте, че господин Крейг ви чака на другия край на алеята?
— Да, така беше.
— Колко време мина, преди да го видите там?
— Не помня — отговори Бет.
— Сега пък не си спомняте.