Затворник по рождение

— Не беше минало много време.

— Не беше минало много време — повтори Пиърсън. — По-малко от минута?

— Не мога да кажа със сигурност, но той стоеше там.

— Ако бяхте излезли от „Дънлоп Армс“ през предната врата, бяхте минали през пълната с хора улица, след това по дългата тясна алея, за да стигнете задния вход на бара, щяхте да видите, че това са близо двеста и десет метра. Да не искате да кажете, че господин Крейг е изминал цялото това разстояние за по-малко от минута?

— Вероятно.

— А приятелите му са се присъединили скоро след това? — настоя Пиърсън.

— Точно така.

— Обърнахте се и видяхте, че господата Девънпорт и Мортимър са пред задната врата.

— Именно.

— Всичко това за по-малко от минута? — Прокурорът замълча за миг. — Кога според вас са успели да скроят този детайлен план за действие?

— Не разбирам какво искате да кажете — промълви Бет и стисна ниския парапет пред мястото за свидетеля.

— Напротив, според мен много добре разбирате, но нека повторя за заседателите: двама души напускат бара през предната врата и заобикалят сградата, докато други двама излизат през задния вход и застават пред вратата. Всичко това за около минута.

— Може да е било и повече от минута.

— Нали искахте да избягате — напомни Пиърсън. — В такъв случай, ако е било повече от минута, щяхте да имате време да изтичате до главната улица и да изчезнете много преди те да са стигнали на съответните места.

— Спомних си — обади се Бет. — Дани се опита да успокои Бърни, но брат ми настояваше да се върнат в бара и да се разбере с Крейг. Значи е било повече от минута.

— Може би Картрайт е бил този, който е искал да се разбере с брат ви, за да стане ясно веднъж завинаги кой ще е шефът, когато баща ви се пенсионира.

— Ако беше така, Бърни щеше да уреди нещата с един удар и да го просне на земята.

— Не и ако Картрайт има нож.

— Крейг държеше нож и той промуши Бърни.

— Как може да сте толкова сигурна, госпожице Уилсън, след като дори не сте видели намушкването.

— Бърни ми каза какво се е случило.

— Сигурна ли сте, че точно Бърни ви е казал, а не Дани?

— Сигурна съм.

— Ще ме извините за клишето, госпожице Уилсън, но вие си имате своя история и твърдо се придържате към нея.

— Така е, защото точно това се случи.

— Предполагам е вярно също, че сте се тревожили за брат си, нали?

— Да. Губеше страшно много кръв и се страхувах, че няма да оцелее — отговори Бет и се разплака.

— Защо тогава не повикахте линейка? — Алекс също си бе задал този въпрос и сега се чудеше какво ще отговори Бет. Но тя мълчеше, което даде възможност на Пиърсън да добави: — Нали сама казахте, че брат ви е бил прободен няколко пъти.

— Нямах телефон! — промълви Бет.

— Но годеникът ви е имал — напомни Пиърсън. — Нали по-рано същата вечер се е обадил на брат ви, за да го покани при вас в кръчмата?

— Линейката така и така пристигна след няколко минути — отвърна Бет.

— А ние всички знаем кой всъщност я е повикал, нали, госпожице Уилсън? — заяви Пиърсън, обърнат към заседателите.

Бет наведе глава.

— Позволете ми да ви напомня и други полуистини, госпожице Уилсън, които казахте в отговорите си към моя уважаван колега.

Бет сви устни.

— „Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.“

— Точно така беше — дръзко заяви Бет.

— Казахте също — продължи Пиърсън, забил поглед в записките си, — че според вас Девънпорт не изглеждал толкова добре, колкото господин Картрайт.

— Така си е — отвърна Бет.

— И че ако нещо се обърка, „ще държи да го подкрепите в неговата версия“.

— Така беше.

— Все едно каква е тази версия.

— Не съм казала такова нещо.

— Аз го казвам — потвърди Пиърсън. — Защото според мен сте готова да кажете всичко, само и само да защитите съпруга си.

— Той не ми е съпруг.

— Но ще бъде, ако го оневинят.

— Естествено, че ще го оневинят.

— Колко време мина от нощта, в която брат ви беше убит?

— Повече от шест месеца.

— Колко често сте се виждали с господин Картрайт в този период?

— Посещавах го всяка неделя — гордо заяви Бет.

— И колко трае едно такова посещение?

— Около два часа.

— Излиза, че за последните шест месеца сте прекарали заедно общо около — той вдигна замислено очи към тавана — петдесет часа.

— Никога не съм ги изчислявала.

— Но сега, като се замислите, не ви ли се струва, че това е доста време, през което могат да бъдат обсъдени отново и отново подробностите около случката, така, че да се разберете какво да говорите?

— Няма такова нещо.

— При посещенията си в затвора… — Пиърсън замълча драматично — обсъждахте ли с господин Картрайт случилото се?

— Предполагам, че сме говорили и за това.

— Естествено, че сте говорили за това. Как иначе ще си спомняте всяка подробност от случилото се в онази нощ, както и всяка дума, казана тогава, като в същото време не си спомняте какво сте закусвали тази сутрин.

— Спомням си много добре какво се случи в нощта, когато брат ми беше убит, господин Пиърсън. Забравя ли се такова нещо? Крейг и неговите приятели са имали далеч повече време, за да подготвят своите истории, защото не са си говорили само в часовете за посещения, нито са били ограничавани за мястото и времето на срещите си.

— Браво! — възкликна Алекс не много високо, но достатъчно силно, за да го чуе Пиърсън.

— Да се върнем на пътеката зад бара, за да проверим за пореден път паметта ви — бързо смени темата прокурорът. — След около минута господин Крейг и господин Пейн се появяват на алеята, насочват се към брат ви и без никаква провокация започват да го бият.

— Да, точно така.

— Нападат човек, когото виждат за първи път.

— Именно.

— А когато става напечено, господин Крейг вади нож, незнайно откъде, и пробожда брат ви в гърдите.

— Не беше незнайно откъде. Взел го е на излизане от бара.

— Излиза, че не Дани го е взел от бара, така ли?

— Щях да видя, ако е бил Дани.

— Но не сте видели и Крейг да го взима.

— Не съм.

— Видяхте го да стои в другия край на алеята след около минута.

— Видях го.

— Носеше ли нож? — Пиърсън се облегна назад и зачака отговора.

— Не си спомням.

— Може би все пак ще си припомните в чии ръце беше ножът, когато стигнахте до брат си.

— У Дани, който ми каза, че го е измъкнал от ръцете на Крейг.

— Но вие не видяхте това с очите си.

— Не.

— Годеникът ви е бил покрит с кръв, нали?

— Естествено — отговори Бет. — Беше прегърнал брат ми.

— Ако господин Крейг беше промушил брат ви, и по него трябва да е имало кръв.

— Няма как да знам това. Вече беше изчезнал.

— Просто така? — изуми се Пиърсън. — Как ще обясните тогава, че при пристигането на полицията минути по-късно, господин Крейг е седял в бара в очакване на инспектора и по него е нямало и капка кръв?

Бет не отговори.

— Нека ви напомня — продължи Пиърсън — кой е повикал полицията. Във всеки случай не вие, госпожице Уилсън, а господин Крейг. Доста необичайно за човек, който току-що е намушкал някого с нож и дрехите му са били покрити с кръв. — Той замълча, за да може образът да се настани добре в съзнанието на заседателите и да ги подготви за следващия въпрос. — Госпожице Уилсън, за първи път ли годеникът ви се замесва в разправия, по време на която някой е извадил нож и вие му се притичвате на помощ?

— Не разбирам накъде биете.

Редмейн се взря в Бет. Дали бе скрила нещо от него?

— Може би е време да проверим отново забележителната ви памет — отбеляза Пиърсън.

Съдията, заседателите и Редмейн гледаха напрегнато прокурора, който очевидно не бързаше да извади коза си.