Затворник по рождение

— Дали ще си спомните, госпожице Уилсън, какво се случи на игрището на училище „Клемент Атлий“ на дванайсети февруари осемдесет и шеста.

— Но това е преди петнайсет години! — протестира Бет.

— Така е, но си мисля, че сигурно си спомняте как мъжът, за когото винаги сте знаели, че ще се омъжите, е попаднал на първа страница на местния вестник. — Пиърсън се облегна назад и помощникът му му подаде фотокопие на брой на „Бетнал Грийн и Боу Газет“ от 13 февруари 1986. Той помоли пристава да предаде доказателството на свидетелката.

— Разполагате ли с копия и за заседателите? — попита съдия Саквил, като погледна прокурора над очилата си.

— Разбира се, Ваша Светлост. — Пиърсън даде знак на помощника си и той предаде тесте листа на пристава, който ги раздаде на заседателите. Последният подаде на Дани, но той отказа да го приеме. Пиърсън го погледна изненадано. Дори му мина през ум, че може да е неграмотен. Напомни си да провери този факт, когато Картрайт седне на свидетелското място.

— Както виждате, госпожице Уилсън, това е копие на първа страница на „Бетнал Грийн и Боу Газет“, с материал, съобщаващ за сбиване с нож на игрището на „Клемент Атлий“, след което Даниъл Картрайт бил разпитан от полицията.

— Тогава той само искаше да помогне — отбеляза Бет.

— Създава се впечатление, че това му е станало навик.

— Какво искате да кажете?

— Че господин Картрайт е участвал в сбиване с нож, а вие го определяте като опит да помогне.

— Другото момче в крайна сметка влезе в затвора „Борстал“.

— Очевидно се надявате и този път някой друг да влезе в затвора вместо онзи, за когото искате да се омъжите.

— Така е.

— Радвам се, че поне това уточнихме — отговори Пиърсън. — Може би ще бъдете така любезна да прочетете пред съда параграфа, който започва с думите: „По-късно Бет Уилсън разказа на полицията…“.

Бет сведе очи към текста: По-късно Бет Уилсън разказа на полицията, че Дани Картрайт не участвал в свиването, а само се притекъл на помощ на своя приятел и така най-вероятно спасил живота му.

— Не ви ли звучи познато, госпожице Уилсън?

— Дани наистина не участва тогава в сбиването.

— Защо тогава е бил изгонен от училище?

— Нямаше такова нещо. Остана си вкъщи само докато траеха разпитите.

— По време на които вие дадохте показания, които го оневиниха, а другото момче попадна зад решетките. — Бет отново наведе глава. — Но да се върнем на последното сбиване с нож, за което вие за пореден път сте съвсем подходящо наблизо, за да се притечете на помощ на своето гадже. Вярно ли е — побърза да продължи Пиърсън, преди Бет да е успяла да го прекъсне, — че Картрайт се надява да наследи автосервиза „Уилсън“ след пенсионирането на баща ви?

— Да, татко вече беше казал на Дани, че е сред кандидатите му за тази работа.

— А не установихте ли по-късно, че баща ви е променил решението си и е съобщил на Картрайт, че възнамерява да остави сервиза на брат ви?

— Така беше, но Бърни никога не е искал това, приемаше, че Дани е лидерът.

— Възможно е, но след като става дума за семеен бизнес, не е ли естествено брат ви да се е почувствал засегнат, че е бил пренебрегнат?

— Не. Бърни не искаше да отговоря за абсолютно нищо.

— Защо тогава според вас същата вечер е казал: „А ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», ако поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“.

— Той не каза „ако“, господин Пиърсън, той каза „когато“. Има разлика.

Алекс Редмейн се усмихна.

— За съжаление в случая можем да разчитаме единствено на вашата дума, госпожице Уилсън, докато от другата страна имаме трима свидетели, които твърдят тъкмо обратното.

— Те всички лъжат — извиси глас Бет.

— А вие единствена казвате истината — отвърна Пиърсън.

— Да, аз казвам истината.

— Кой според баща ви казва истината? — попита Пиърсън, сменяйки неочаквано посоката.

— Ваша Светлост — скочи мигновено Алекс Редмейн, — подобна информация не само е напълно излишна, но и няма никаква връзка с делото.

— Съгласен съм с уважаемия колега — намеси се Пиърсън, преди съдията да успее да отговори. — Но госпожица Уилсън живее в един дом с баща си и предположих, че може би са имали време да поговорят по този въпрос.

— Много вероятно — обади се съдията, — но не смятам, че е разумно да допусна този въпрос. Може да не отговаряте, госпожице Уилсън.

Бет вдигна очи към съдията и заяви, като трудно удържаше риданията си:

— Баща ми не ми вярва — заяви тя. — Все още е убеден, че Дани е убил брат ми.

Изведнъж всички в залата зашумяха. Наложи се съдията няколко пъти да призове за ред и тишина, преди Пиърсън да продължи.

— Госпожице Уилсън, искате ли да добавите нещо, което би помогнало на заседателите? — с надежда попита прокурорът.

— Да — отвърна Бет. — Баща ми не беше там, а аз бях.

— Също и вашият годеник — вмъкна Пиърсън. — Предполагам, че нещо, започнало като една от обичайните кавги, е завършило като трагедия, когато Картрайт е намушкал брат ви.

— Крейг намушка брат ми.

— Докато сте били в другия край на алеята, за да викате такси.

— Да.

— А когато полицията пристига, заварва Картрайт целия в кръв. А единствените пръстови отпечатъци по ножа са неговите.

— Вече обясних какво се случи — промълви Бет.

— В такъв случай ще можете да обясните и как стана така, че няколко минути по-късно по костюма и дрехите на Крейг няма и капка кръв.

— Имал е на разположение близо двайсет минути, за да изтича до вкъщи и да се преоблече — отбеляза Бет.

— Дори трийсет — обади се Редмейн.

— Значи и вие се придържате към теорията за Супермен, така ли? — попита Пиърсън.

— Той сам призна, че е бил на задната улица — допълни Бет, игнорирайки забележката му.

— Така е, но едва след като е чул писъка ви. Оставил е приятелите си, за да види дали не ви заплашва нещо.

— Не е вярно. Той вече беше на алеята, когато Бърни беше промушен.

— Промушен, но от кого?

— От Крейг! Крейг! Крейг! — развика се Бет. — Колко пъти да ви повтарям.

— Същият, успял да стигне за по-малко от минута до алеята? Успял също и да позвъни в полицията, да се върне в бара, да помоли приятелите си да си тръгнат, да си отиде вкъщи, да съблече окървавените дрехи, да вземе душ, а после да се върне в бара и да чака полицията. След това е успял да разкаже смислено какво се е случило, като думите му са потвърдени от всички останали в бара.

— Но те не казват истината — възрази Бет.

— Разбирам — въздъхна Пиърсън. — Всички заклели се свидетели не казват истината.

— Да, те просто го защитават.

— А вие не защитавате вашия годеник.

— Не, само казвам истината.

— Истината, каквато я виждате вие — уточни Пиърсън. — Защото всъщност не сте видели намушкването.

— Нямаше и нужда, защото Бърни ми каза какво се е случило.

— Сигурна ли сте, че е бил Бърни, а не Дани?

— Бърни беше — настоя тя.

— Малко преди да издъхне?

— Да! — извика Бет.

— Много удобно — рече Пиърсън.

— Ще видите, че когато застане на свидетелското място, Дани ще потвърди историята ми.

— Особено след като сте се виждали всяка неделя в продължение на шест месеца. Не се съмнявам, че ще потвърди — рече Пиърсън. — Нямам повече въпроси, Ваша Милост.

11.

— Какво закусвахте тази сутрин? — каза Алекс.

— Бива си го този стар мошеник — разсмя се баща му.

— Какво му е смешното?

— Трябваше да те предупредя. Пиърсън има два въпроса, с които започва разпит на свидетел на защитата. Още като млад адвокат той разчиташе, че съдията може да ги е чувал, но нищо неподозиращ свидетел, да не говорим пък за съдебните заседатели, се стъписва.

— Кой е другият въпрос? — попита Алекс.