— Дами и господа съдебни заседатели — бавно започна да чете. Скоро стана ясно, че е адвокат, който разчита изключително на добрата подготовка и импровизацията не е неговата стихия. Правеше дълги паузи, когато прескачаше от абзац на абзац, докато дори помощникът му придоби изтощен вид.
Алекс мълчаливо седеше в другия край на скамейката и внимателно наблюдаваше съдебните заседатели. Дори и тези от тях, които обичайно бяха нащрек, сега изглеждаха отегчени; един-двама трудно сдържаха прозевките си и мигаха сънливо. Когато Пиърсън стигна до последната страница, два часа по-късно, дори Алекс вече клюмаше.
Най-сетне Пиърсън седна на мястото си, а съдия Саквил заяви, че е време съдът да се оттегли за обедна почивка. След като съдията напусна залата, Алекс се обърна към Пиърсън, който трудно прикриваше гнева си. Прекрасно съзнаваше, че току-що е показал посредствено представление на премиера пред първокласна публика.
Алекс грабна една дебела папка от струпаните на катедрата и забързано напусна залата. Изтича по коридора, после изкачи каменните стъпала към малка зала на втория етаж, която същата сутрин бе запазил. Вътре имаше само една маса и стол, без дори една картина на стената. Алекс отвори папката и започна да преговаря заключителната си реч. Репетира ключовите изречения в словото си, докато не бе напълно уверен, че най-важните думи ще се запечатат трайно в съзнанието на съдебните заседатели.
Бе прекарал почти цялата нощ и ранните часове на утрото в доизглаждане на всяка фраза от речта си и сега, когато час и половина по-късно се върна в заседателна зала номер четири, се чувстваше добре подготвен. Зае мястото си секунда преди съдията да се появи. Съдебните заседатели се настаниха и съдия Саквил попита Алекс дали е готов да изнесе своята заключителна реч.
— Да, Ваша Светлост — отвърна той и отново си наля чаша вода. Отвори папката пред себе си, вдигна поглед и бавно отпи. — Дами и господа съдебни заседатели — започна той, — преди малко изслушахте…
Речта на Алекс не отне толкова време, колкото тази на Пиърсън, но пък за него това не беше генерална репетиция. Нямаше как да прецени какъв е ефектът от думите му върху заседателите, но поне никой от тях не дремеше, а някои дори си водеха записки. Час и половина по-късно Алекс седна на мястото си с мисълта, че ако сега баща му го попита дали е дал най-доброто от себе си в защита на клиента си, би отговорил утвърдително.
— Благодаря, господин Редмейн — каза съдията, обърна се към заседателите и заяви: — Мисля, че приключихме за днес.
Пиърсън си погледна часовника. Беше едва три и половина. Очакваше съдията да произнесе поне едночасова реч на заседателите, преди да приключи заседанието, но явно хитрият ход на Алекс Редмейн бе изненадал и него.
Съдията се изправи, поклони се и напусна залата, без да изрече и дума. Алекс се обърна към противника си, но точно в този момент разсилният се приближи и подаде на Пиърсън лист хартия. След като прочете съобщението, Пиърсън скочи и забързано напусна залата, следван от помощника си. Алекс се обърна усмихнат към клиента си, но Дани Картрайт вече бе отведен към килията на долния етаж. Не можеше да не се замисли от коя ли врата обвиняемият ще излезе от съдебната зала на следващия ден. Но в същото време се зачуди защо Пиърсън бе напуснал съда така припряно.
13.
Помощникът на господин Пиърсън телефонира на помощника на съдия Саквил в девет часа и една минута на следващата сутрин. Помощникът на съдията увери асистента на господин Пиърсън, че веднага ще предаде съобщението и ще му телефонира обратно. След няколко минути помощникът на съдията наистина се обади на помощника на господин Пиърсън с молба да му предаде, че съдия Саквил с удоволствие ще го приеме в кабинета си в 9:30, като смята, че при тези обстоятелства господин Редмейн също трябва да присъства.
— Той е следващият, на когото ще се обадя, Бил — обясни помощникът на господин Пиърсън, преди да прекъсне връзката.
След това помощникът на господин Пиърсън се обади на помощника на господин Редмейн с въпрос дали господин Редмейн би могъл да се яви в 9:30 в кабинета на съдия Саквил, за да обсъдят въпрос от изключителна спешност.
— За какво става въпрос, Джим? — попита помощникът на господин Редмейн.
— Нямам представа, Тед. Пиърсън не споделя нищо с мен.
Помощникът на Редмейн успя да се свърже с него минути преди той да потъне в метростанция „Пимлико“.
— Пиърсън спомена ли каква е причината да иска среща със съдията? — попита Алекс.
— Не, той никога не дава обяснения, господин Редмейн — отговори Тед.
Алекс почука тихо на вратата, преди да влезе в кабинета на съдия Саквил. Завари Пиърсън удобно разположен в голямо кресло да коментира розите на съдията. Съдия Саквил никога не би започнал да обсъжда повода за срещата в отсъствието на един от адвокатите.
— Добро утро, Алекс — поздрави го съдията и му посочи овехтял кожен фотьойл до Пиърсън.
— Добро утро, Ваша Светлост — отвърна Алекс.
— Тъй като заседанието трябва да започне след трийсет минути, Арнолд — подхвана съдията, — предлагам набързо да ни осведомиш за какво поиска тази среща?
— Разбира се, Ваша Светлост — отговори Пиърсън. — По настояване на прокуратурата вчера вечерта проведохме среща в офиса. — Алекс затаи дъх. — След продължителна дискусия с колегите мога да докладвам, че те биха искали да променим обвинението.
Алекс се сдържа да не покаже никаква емоция, макар да му се искаше да скочи от стола и да замахне с юмрук във въздуха, но си даваше сметка, че се намира в кабинета на съдия, а не на някоя алея в Ъптън Парк.
— Каква промяна имат предвид? — попита съдията.
— Предлагат Картрайт да се признае виновен за убийство…
— Дали клиентът ти би приел подобно предложение, Алекс? — обърна се съдията към Редмейн.
— Нямам представа — призна Алекс. — Той е интелигентен мъж, но е инатлив като магаре. През изминалите шест месеца повтаря една и съща история и нито за миг не е престанал да твърди, че е невинен.
— И въпреки това ти би ли го посъветвал да приеме предложението на прокуратурата? — попита Пиърсън.
За минута Алекс не каза нищо.
— Вероятно, но те как предлагат да го украся пред клиента си?
Пиърсън се намръщи на начина, по който Редмейн формулира въпроса си.
— Ако клиентът ти признае, че двамата с Уилсън са напуснали бара, за да се разберат насаме отвън…
— И в крайна сметка Уилсън се оказва с нож, забит в гърдите? — продължи съдията, като се постара въпросът му да не прозвучи прекалено цинично.
— Самозащита, смекчаващи вината обстоятелства — ще оставя Редмейн да запълни подробностите. Това не е моя работа.
— Ще наредя на помощника си да предаде на съдебния състав и заседателите, че заседанието ще започне… — съдията си погледна часовника — в единайсет часа. Алекс, мислиш ли, че преди това ще имаш достатъчно време да разговаряш с клиента си и да се върнеш в кабинета ми да ми съобщиш неговото решение?
— Да, смятам, че ще успея — отвърна Алекс.
— Ако момчето е виновно — обади се Пиърсън, — ще си тук след две минути.
14.
Минута по-късно Алекс Редмейн напусна кабинета на съдия Саквил и бавно закрачи към другия край на сградата. Опитваше се да подреди мислите си. След около двеста крачки замени ведрото спокойствие на съдийския кабинет със студените и мрачни затворнически килии.
Спря пред тежка черна врата, преграждаща пътя му към килиите на долния етаж. Почука два пъти и полицаят на пост отвори безмълвно и го придружи надолу по стъпалата към жълтия коридор, известен сред арестантите като „жълтата пътека“. Когато стигнаха до килия номер седемнайсет, Алекс се чувстваше готов за разговора, макар да нямаше никаква идея как Дани ще реагира на предложението. Полицаят избра един ключ от голямата връзка, отключи вратата и учтиво попита:
— Желаете ли служител да присъства на разговора ви?
— Няма нужда — отговори Алекс.
Полицаят издърпа стоманената, дебела пет сантиметра врата.