— Ще ми се да започна с нещо по-малко — отговори Дани. — Да речем около десет хиляди. Ако резултатът е приличен, може и да стана редовен участник.
— Оцелявам благодарение на редовните си участници — съобщи Дънкан и пресуши чашата. — Ще се обадя веднага щом сключа договор с актьора за главната роля. Обикновено организирам малко парти за инвеститорите в началото на всеки нов проект. Каня, естествено, и известни актьори. Ще можеш да се видиш отново с Лари. Или със сестра му, зависи кого предпочиташ.
— Нещо друго, сър Никълъс? — попита главният келнер.
Дани би поръчал и трета бутилка, но вече бе получил отговор на всичките си въпроси, затова каза:
— Само сметката, благодаря ти, Марио.
След като Големия Ал го върна на „Болтънс“, Дани веднага влезе в кабинета си и свали папката на Девънпорт от рафта. Следващите няколко часа записа всичко важно от разговора с Дънкан, след което остави папката между тези на Крейг и Пейн и се върна на бюрото.
Започна да чете есето, с което щеше да кандидатства за наградата. Още на втория параграф разбра, че така, както бе започнал, няма да направи впечатление на професор Мори, да не говорим за членовете на журито. Единственото положително нещо в това негово занимание бе, че с него запълваше дългите часове на чакане преди всяка следваща стъпка от плана му. Налагаше се да устои на изкушението да ускори нещата, защото това неизменно щеше да доведе до някоя фатална грешка.
Минаха няколко седмици, преди Гари Хол да успее да сключи сделката на Майл Енд Роуд, без някой от продавачите да разбере какво се готви. Като всеки добър рибар, Дани хвърляше стръвта си с цел да улови не някоя дребна рибка, а нещо по-съществено — например Джералд Пейн.
Налагаше се също така да изчака Чарли Дънкан да намери звезда за проекта си, преди да се види отново с Лари Девънпорт. Трябваше да чака и…
Телефонът на бюрото иззвъня.
— Проблемът, за който споменахте — започнаха направо отсреща, — май намери своето решение. Трябва да се срещнем — добави гласът и линията прекъсна.
Дани вече разбираше защо швейцарските банкери успяват да задържат големите си клиенти, които настояват за дискретност.
Взе отново писалката и се върна на есето, за да измисли по-завладяващо начало.
Джон Мейнард Кейнс с положителност е знаел известната песен „Забавно е, нали“, чийто доминиращ рефрен гласи: „Няма нищо по-сигурно от това, че богатите забогатяват, а бедните раждат деца“. Вероятно тъкмо това е имал предвид, когато разглежда не само нациите, но и индивидите…
57.
— Японски бръшлян4 ли?
— Да. Според нас японският бръшлян е решението — отговори Бресон. — Длъжен съм да ви кажа обаче, че и двамата бяхме доста изненадани от поставената задача.
Дани не си направи труда да им обясни, защото вече беше схванал как се играе играта с швейцарците.
— И защо това да е решението?
— Ако бъде открит на строителна площадка, разрешителното се отнема за срок от поне една година. Веднага се изпращат екипи, които да унищожат растението, и работата на обекта не може да продължи, докато специалистите по сигурността на строителните работи не дадат уверение, че всички необходими тестове са извършени и японският бръшлян е унищожен напълно.
— Как става това?
— Специална фирма идва на мястото и изгаря растенията. Чака се три месеца, за да се уверят, че не е останало нито едно филизче или коренище, и едва тогава може отново да се кандидатства за разрешително.
— Скъпичко излиза.
— Да, за собственика на земята. Разбрахме за класически пример на подобна ситуация в Ливърпул — обади се Сегат. — От общинския съвет открили японски бръшлян в парцел от трийсет акра, който вече имал разрешение за строеж на сто общински сгради. Отстраняването на растението отнело една година и струвало триста хиляди паунда. Докато домовете бъдат построени, предприемачът едва успял да се спаси от фалит.
— И защо е толкова опасен този плевел?
— Ако не го унищожиш докрай, той успява да се вплете в основите на сградата и в началото дори укрепва допълнително бетона. След десет години обаче без никакви видими причини цялата конструкция се срутва. Не една компания е фалирала по този начин, защото сумите, които трябва да изплатят за застраховки, ги съсипват. В Осака японският бръшлян е довел до срутване на цяло каре сгради. Оттам носи и името си.
— Как мога да се сдобия с малко от това чудо?
— Едва ли се продава в магазините за градински разсад — отбеляза Бресон. — Но предполагам, че фирмите, които се занимават с унищожаването му, могат да бъдат полезни. — Бресон замълча за миг и погледна Дани в очите. — Естествено, засаждането му на нечий парцел би се смятало за незаконно.
— На нечий чужд — с положителност, но не и на собствената ти земя. — Думите му накараха двамата банкери да замлъкнат. — Стигнахте ли до някакво решение на другия ми проблем?
— И това ваше искане е меко казано необичайно — започна този път Сегат, — и попада в категорията на високорисковите. Моят екип обаче смята, че може да посочи терен в Източен Лондон, който покрива вашите критерии. — Дани си спомни как Ник го поправяше, когато не употребяваше думата „критерий“ правилно, и се усмихна. — Както добре знаете, Лондон кандидатства за домакинство на Олимпиадата през 2012 година, като се планира главните събития да се провеждат в Стратфорд, Източен Лондон. Все още не се знае дали градът ще спечели, но вече съществува оживена търговия на терени в този район. Сред местата, които Олимпийският комитет разглежда сега, са такива, където може да се издигне закрито съоръжение за състезанията по колоездене. Моите контакти ме осведомиха, че са били набелязани шест, два от които са избрани като най-подходящи. Вие сте в щастливата позиция да закупите и двата, и макар да е възможно цената да ви се стори висока, съществува възможност за сериозна печалба.
— Колко струват?
— Разполагаме с оценка и на двата терена — рече Бресон. — Всеки от тях е на стойност от около един милион паунда. В момента собствениците и на двата парцела искат по милион и половина. Но ако останат в състезанието, цената ще стигне шест милиона. В крайна сметка цената на спечелилия ще се удвои.
— А ако не се стигне до това — додаде Дани, — аз ще съм с три милиона загуба. Ще обмисля много внимателно доклада ви, преди да реша дали да рискувам.
— Разполагате само с месец за взимане на решение — отбеляза Бресон, — защото тогава ще бъдат обявени имената на двата одобрени парцела. Тогава вече няма да можете да ги купите на тази цена.
— Ще намерите необходимите материали ето тук — добави Сегат и подаде две папки на Дани.
— Благодаря. До края на седмицата ще имате решението ми. — Сегат само кимна. — Нека да видим сега докъде стигнаха преговорите ви за „Тауър Хамлетс“ на мястото на автосервиза на Уилсън на Майл Енд Роуд.
— Миналата седмица юрист от офиса ни в Лондон се срещна с главния проектант на общината, за да разбере как гледат там на вероятността да се кандидатства за разрешение за проектиране. Открай време общинските власти имали намерение там да се строи малък комплекс от фондови жилища, но са съгласни, че един предприемач трябва да реализира и печалба. Предлагат, ако на това място се построят седемдесет апартамента, една трета от тях да бъдат на преференциална цена.
— Математически това не е възможно.
Сегат се усмихна за първи път.
— Преценихме, че не е уместно да уточняваме дали ще са шейсет и девет или седемдесет и два, докато не стане ясно готови ли са за преговори. Ако се съгласим на тяхното предложение, те са готови да продадат тяхната земя за четиристотин хиляди паунда и едновременно с това да дадат разрешение за строителство. На тази база ви препоръчваме да приемете тяхната цена, но да поискате да построите деветдесет жилища. Според главния проектант това ще породи разгорещени дебати в общинския съвет. Повишим ли обаче цената на петстотин хиляди, той обеща да види какво може да се направи, за да подкрепи нашето предложение.