— Ако общинският съвет приеме — намеси се Бресон, — ще се окажете собственик на цялото каре за малко повече от един милион.
— Да предположим, че успеем, каква според вас ще е следващата ни стъпка? — попита Дани.
— Възможностите са две — рече Бресон. — Или да продадете мястото на предприемач, който да осъществи проекта, или да се заемете сам с него.
— Нямам желание да прекарам следващите три години в надзор на строителен обект — отбеляза Дани. — След като стигнем до принципно решение за условията на покупката от общината, включващо разрешение за строеж, просто продайте мястото на онзи, който предложи най-висока цена.
— Не мога да не призная, че това е най-разумното решение — рече Сегат. — При това удвоявате вложената инвестиция за сравнително кратък срок.
— Просто добре си свършихте работата.
— Нямаше да се справим така бързо, ако вие не познавахте така добре мястото и историята му.
Дани изобщо не реагира на очевидното желание на швейцарците да измъкнат малко информация за него.
— И накрая бихте ли ми казали накратко какво е текущото ми финансово състояние?
— Разбира се. — Бресон извади нова папка от куфарчето си. — Както бяхме говорили, обединихме двете ви сметки и учредихме три търговски фирми, като никоя от тях не е на ваше име. В момента в сметката ви има 55 373 871 долара, малко по-малко от преди три месеца. Но междувременно направихте няколко инвестиции, който ще се окажат много печеливши. От ваше име купихме известен брой акции в компаниите, които посочихте при последната ни среща, така че инвестицията ви възлиза на около два милиона паунда. Подробностите можете да видите на страница девета в зелената папка. Следвайки вашите инструкции, вложихме пари в брой на пазара за овърнайт валутния пазар в институции с финансов рейтинг категория ААА при годишна лихва от единайсет процента.
Дани реши да не коментира разликата между годишната лихва от 2,75 процента, която предлага банката, и 11-те процента, които в момента получаваше.
— Благодаря ви — рече той. — Може би няма да е зле да се видим след един месец.
Сегат и Бресон кимнаха и започнаха да прибират документите и папките си, а Дани стана да ги изпрати.
Щом те потеглиха, Дани се върна в кабинета и извади папката за Джералд Пейн. Сложи я на бюрото и прекара останалата част от сутринта в нанасяне на факти и подробности, които щяха да са му необходими при изпълнение на плана по неговото унищожение. Ако смяташе да купи двата терена, щеше да се наложи да се срещне лице в лице с Пейн. Дали той беше чувал нещо за японския бръшлян?
Вероятно всички родители са по-амбициозни за децата си, отколкото за самите себе си, мислеше си Бет, докато влизаше в кабинета на директорката.
Госпожица Съдърланд се изправи зад бюрото си и се ръкува с Бет. Лицето й остана сериозно, когато я покани да седне и докато препрочиташе молбата й. Бет се стараеше да не показва колко е притеснена.
— Да разбирам ли, госпожице Уилсън — започна директорката, подчертавайки думата „госпожица“, — че се надявате вашата дъщеря да бъде приета в предучилищната група на „Сейнт Вероникас“ от следващия срок?
— Да, точно така. Според мен Кристи ще спечели много от стимулите, които вашето училище предлага.
— Няма съмнение, че детето е изпреварило в развитието си много от връстниците си — заключи госпожица Съдърланд, без да откъсва очи от документите. — Вярвам, ще оцените факта, че преди да получи място тук, трябва да изясним някои важни обстоятелства.
— Естествено — отговори Бет, която вече се опасяваше от най-лошото.
— Не виждам, например, никъде да се споменава името на бащата в документите за кандидатстване.
— Той почина миналата година.
— Съжалявам да го чуя. — Но по нищо не личеше да съжалява. — Може ли да попитам за причините за смъртта?
Бет се поколеба. Винаги й беше трудно да произнесе тези думи:
— Самоуби се.
— Разбирам — кимна директорката. — Бяхте ли женени по това време?
— Не — призна Бет. — Бяхме сгодени.
— Моля да ме извините за този въпрос, но съм длъжна да попитам, госпожице Уилсън, при какви обстоятелства почина вашият годеник?
— Беше в затвора — отвърна плахо Бет.
— И по какво обвинение, ако разрешите?
— Убийство — отговори младата жена. Вече беше сигурна, че госпожица Съдърланд знае отговорите на всеки от зададените въпроси.
— В очите на католическата църква и убийството, и самоубийството, убедена съм, че го знаете, са смъртни грехове. — Бет мълчеше. — Мой дълг е да посоча, че в момента в училището ни няма нито едно незаконородено дете. Независимо от всичко ще разгледам с особено внимание документите, с които кандидатства вашата дъщеря, и ще ви уведомя за решението си до няколко дни.
В този момент Бет почувства, че Слободан Милошевич има повече шансове да спечели Нобелова награда за мир, отколкото Кристи да постъпи в „Сейнт Вероникас“.
Директорката се изправи, заобиколи бюрото си и отвори вратата на кабинета.
— Довиждане, госпожице Уилсън.
Щом чу вратата да се затваря зад гърба й, Бет избухна в сълзи. Защо трябваше греховете на бащите да…
58.
Дани се питаше каква ли ще е собствената му реакция при срещата с Джералд Пейн. Не можеше да си позволи да покаже каквато и да е емоция, а изпуснеше ли си нервите, всичките му усилия щяха да идат по дяволите.
Големия Ал спря колата пред входа на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ няколко минути по-рано, но когато Дани бутна летящата врата на входа и влезе във фоайето, Гари Хол вече го чакаше на рецепцията.
— Изключителен човек е — възторжено обясняваше Хол, докато крачеха към асансьора. — Най-младият съдружник в историята на компанията — добави той, докато натискаше копчето за последния етаж. — Съвсем наскоро стана ясно, че ще заеме и място в парламента, така че, предполагам, няма да работи тук още дълго.
Дани се усмихна. Плановете му бяха да остави Пейн без пукнат грош. Ако успееше да провали и шансовете му за парламента, толкова по-добре.
Излязоха от асансьора и Хол поведе своя най-важен клиент по коридора с кабинетите на съдружниците. Спряха пред врата, върху която със златни букви бе написано „Джералд Пейн“. Хол почука предпазливо, натисна дръжката и отвори. Отдръпна се, за да пусне Дани да влезе преди него. Пейн скочи от стола зад бюрото и понечи да закопчае сакото си, докато отиваше да посрещне клиента. Но беше ясно, че средното копче отдавна не се е срещало с илика си. Пейн протегна енергично ръка и разтегна устни в малко пресилена усмивка. Колкото и да се постара, Дани не успя да отговори със същото.
— Не сме ли се срещали? — попита Пейн и се взря в лицето му.
— Да — отговори Дани. — На партито по повод последното представление на Лорънс Девънпорт.
— Разбира се — усмихна се отново Пейн и го покани да седне на удобното кресло срещу бюрото му. Хол остана прав.
— Нека започна, сър Никълъс, с…
— Ник — прекъсна го Дани.
— Джералд — рече Пейн.
Дани кимна.
— Исках преди всичко да ви поздравя за удара, който направихте с „Тауър Хамлетс“ и общината на онзи терен в Боу — сделка, която удвоява капиталовложенията ви за по-малко от година.
— Господин Хол свърши черната работа — отговори Дани. — Аз бях зает с друг проект, който поглъщаше по-голямата част от времето ми.
Пейн се наведе напред.
— Бъдещите ви планове включват ли по някакъв начин и нашата фирма?
— Естествено, в заключителния етап. Може да се каже, че почти съм приключил с предварителните проучвания. Ще имам нужда от някой, който да ме представлява, когато се стигне до подаване на офертата.