— Ще се радваме да бъдем полезни с всичко, което е по силите ни — отбеляза Пейн. Усмивката се беше върнала на лицето му. — Смятате ли, че можете да ни въведете в нещата на този етап?
Дани с радост установи, че Пейн очевидно се интересува най-вече от онова, което сам ще спечели, и за първи път отговори на усмивката на своя домакин.
— За никого не е тайна, че Лондон ще бъде домакин на Олимпиадата през 2012 година и много пари ще се завъртят във връзка с подготовката. При бюджет от десет милиарда ще има пари за всички ни.
— Съгласен съм по принцип — рече Пейн, очевидно беше малко разочарован, — но не мислите ли, че пазарът е вече твърде наситен с кандидати?
— Така е — съгласи се Дани, — в случай че вниманието ви е насочено към основния стадион, плувния басейн, залата за гимнастика, селището за спортистите и дори към центъра за конен спорт. Открил съм обаче една ниша, която засега не е привлякла интереса на пресата и дори на обществото.
Пейн машинално се наведе напред и опря лакти на бюрото, а Дани се отпусна назад в креслото.
— Почти никой не обръща внимание — продължи Дани, — че Олимпийският комитет разглежда шест терена, на които да се построи колодрум. Малцина могат да ви кажат и какво точно се случва на такова място.
— Карат велосипеди — спонтанно се обади Гари Хол.
— Точно така — похвали го Дани. — До две седмици ще научим кои два терена са евентуалните кандидати на Олимпийския комитет. Прогнозата ми е, че дори след появата на съобщението, само местният вестник ще му отдели един параграф на спортната си страница. Разполагам обаче с вътрешна информация, с която се сдобих само срещу четири паунда и деветдесет и девет пенса.
— Четири паунда и деветдесет и девет пенса? — Погледът на Пейн бе изпълнен с недоверие.
— Толкова струва един брой на „Сайклинг Мънтли“. — Дани извади от куфарчето си списанието. — В броя от този месец става съвсем ясно кои са двата терена, които ще участват на финалната права, а очевидно и министърката на спорта се вслушва в препоръките на техните редактори. — Той плъзна списанието върху бюрото на Пейн, като преди това отвори на въпросната страница.
— Твърдите, че пресата не го е надушила? — попита Пейн, след като внимателно изчете статията.
— Защо да го правят?
— Щом теренът бъде обявен, десетки предприемачи ще се кандидатират, за да сключат договор.
— Аз лично не се интересувам от строежа на колодрум — репликира го Дани. — Възнамерявам да направя своите пари много преди първият багер да се появи на терена.
— Как очаквате да се случи това?
— Признавам, че тази информация ми струваше малко повече от четири паунда и деветдесет и девет пенса. Но ако погледнете последната страница на списанието — и той услужливо разгърна на въпросното място, — в десния долен ъгъл ще прочетете името на издателя и че следващият брой няма да бъде по будките за вестници поне още десет дни. Срещу малко по-висока от коричната цена успях да получа първата коректура на този брой. Там на седемнайсета страница е поместена статия от президента на Британската федерация по колоездене, в която се казва, че министърката го е уверила, че само два са терените, чиито кандидатури се разглеждат сериозно. Тя ще направи изявление в тази посока в Камарата на общините в деня, преди списанието да излезе. Той посочва и кои са двата терена, които Комитетът ще подкрепи.
— Прекрасно — възкликна Пейн, — сигурно собствениците на терена са наясно, че седят върху буре със златни монети.
— Само ако успеят да се доберат до следващия брой на „Сайклинг Мънтли“, защото засега си мислят, че са сред общо шестима кандидати.
— И какво смятате да предприемете? — попита Пейн.
— Теренът, предпочетен от Федерацията по колоездене, наскоро е сменил собственика си срещу три милиона паунда. Така и не успях да разбера кой е. Веднъж обявен от министърката, теренът ще струва поне петнайсет или дори двайсет милиона. Засега е известно, че кандидатурите са шест, ако някой предложи на сегашния собственик сума от, да речем, четири или пет милиона, подозирам, че той ще се изкуши да направи бърза печалба, вместо да рискува да остане с празни ръце. Нашият проблем е, че имаме по-малко от две седмици, преди да бъде обявена кандидатурата само на двата терена. А стане ли известно мнението на президента на Федерацията по колоездене, за нас няма да остане нищо.
— Може ли да направя предложение? — обади се Пейн.
— Разбира се.
— Ако сте толкова сигурен, че кандидатурите са само две, защо не купите и двата терена? Печалбата може да не е толкова голяма, но пък и няма начин да загубите.
Дани вече разбираше защо Пейн е станал най-младият съдружник в историята на фирмата.
— Идеята е добра, но няма голям смисъл да го правя, докато не разберем дали двата терена наистина могат да бъдат купени. И тук идвате вие. Ще откриете всички необходими подробности в тази папка, липсва единствено името на собственика. Но пък и вие трябва да се потрудите за парите си.
— Веднага се заемам с това, Ник — засмя се Пейн. — Разберем ли кой е новият собственик, ще се свържа с теб.
— Не губете време — изправи се Дани. — Можем да разчитаме на сериозна печалба само ако се действа бързо.
Пейн пусна дежурната си усмивка, докато се изправяше и се ръкуваше с новия си клиент. Когато се насочи към вратата, Дани забеляза позната покана на полицата над камината.
— Ще бъдеш ли на партито на Чарли Дънкан тази вечер? — направи се на изненадан той.
— С положителност. От време на време инвестирам в негови постановки.
— Тогава може да се видим довечера. И ако има някакво развитие, ще ми съобщиш.
— Непременно — обеща Пейн. — Може ли да уточня още нещо, преди да се заема с проекта?
— Да, разбира се. — Дани се опита да придаде загрижен израз на лицето си.
— Когато се стигне до инвестиране, сам ли осигуряваш цялата сума?
— До последното пени — отговори Дани.
— И не допускаш други лица да вземат участие?
— Не.
— Отче, прости ми, защото съгреших — започна Бет. — От две седмици не съм идвала на изповед.
Отец Майкъл се усмихна, познал нежния глас на Бет. Нейните изповеди винаги го трогваха, защото много от нещата, които за нея бяха грях, според повечето му енориаши дори не си заслужаваше да бъдат споменавани.
— Готов съм да те изслушам, дете мое — рече той, все едно нямаше представа кой е от другата страна на решетъчното прозорче.
— Помислих злонамерено за друг човек.
— Можеш ли да ми кажеш какво те накара да стигнеш до тези грешни помисли? — попита той и се размърда неспокойно на столчето си.
— Исках дъщеря ми да има по-добър старт в живота от мен и смятам, че директорката на училището, което бяха избрала за нея, не ме изслуша безпристрастно.
— Възможно е да не си видяла нещата от нейна гледна точка — рече отец Майкъл. — Може да не си преценила правилно мотивите й. — Когато Бет обясни за какво става дума, той додаде: — Не бива да забравяш, че не сме ние тези, които ще съдим Божията воля. Може Той да има други планове за малкото ти момиченце.
— Тогава моля за прошка и ще чакам да разбера каква е волята Му.
— Това е мъдро решение, дете мое. Моли се и очаквай Бог да ти покаже пътя.
— Как да изкупя греха си, отче?
— Научи се да се разкайваш и да прощаваш на онези, които не са способни да разберат твоите проблеми — посъветва я отец Майкъл. — Кажи веднъж „Отче наш“ и два пъти „Възпявам Твоята милост, владичице“.
— Благодаря, отче.
Отец Майкъл изчака да чуе хлопването на малката врата на изповедалнята и Бет да се отдалечи. Седя така известно време, размишляваше за проблема й, благодарен, че няма други посетители. Най-сетне напусна изповедалнята, тръгна към вестиарията и мина с бързи стъпки покрай коленичилата за молитва Бет.
Щом стигна в служебната стая, заключи вратата и отиде до бюрото си, където беше телефонът. Вдигна слушалката и набра номер. Това бе един от случаите, в които според него Всевишният има нужда от малко помощ.