Няколко минути след осем Големия Ал остави шефа си пред вратата. Дани нямаше нужда от указания къде е партито на Чарли Дънкан. Весел смях и глъчка се чуваха от първия етаж, а няколко от гостите бяха излезли на площадката.
Дани изкачи овехтялото, лошо осветено стълбище. По стените имаше плакати на минали представления, продуцирани от Дънкан. Май нито едно от тях не беше станало хит. Мина покрай прегърнати мъж и жена, които не го удостоиха с поглед. Влезе в офиса и бързо разбра защо имаше хора и на площадката. Вътре беше претъпкано. Младо момиче стоеше на входа и му предложи питие, но той поиска само чаша вода — трябваше да е с бистра глава, ако искаше инвестицията му да донесе дивиденти.
Огледа се, за да потърси познато лице, и забеляза Кати. Но щом погледите им се срещнаха, тя извърна глава. Това само го развесели и му напомни за Бет. Тя винаги го закачаше за неговата срамежливост, особено когато влиза в помещение, пълно с непознати. Ако тя беше тук сега, вече щеше да бъбри оживено в някоя от групите, все едно дали познаваше хората, или не. Много му липсваше. Някой докосна ръкава му и прекъсна мислите му. Извърна се и видя до себе си Джералд Пейн.
— Ник — обърна се той към него като към стар приятел, — има добри новини. Открих банката, която представлява собственика на един от терените.
— Успя ли да говориш с тях?
— Не, за съжаление — отвърна Пейн. — Но тъй като базата им е в Женева, предполагам, че собственикът е чужденец и няма представа за потенциалната цена на терена.
— Нищо чудно и да е англичанин, който познава нещата прекалено добре.
Дани бе доловил, че Пейн е по-скоро оптимист, за когото чашата е наполовина пълна.
— Все едно. Ще разберем повече утре, защото банкерът, някой си мосю Сегат, обеща да се обади сутринта и да ми каже дали клиентът е готов да продава.
— А другият терен? — напомни Дани.
— Ще бъде без значение, в случай че първият няма желание да продава.
— Може и да си прав.
— Джералд. — Лорънс Девънпорт се появи отнякъде и се наведе да целуне приятеля си.
Дани с изненада забеляза, че актьорът е небръснат и ризата му явно бе обличана няколко пъти тази седмица. Докато наблюдаваше двамата мъже, изпита толкова силна неприязън, че нямаше сили дори да се включи в разговора.
— Познаваш ли Ник Монкрийф? — попита Пейн.
Девънпорт не прояви никакъв интерес. Очевидно не го позна.
— Запознахме се на заключителното парти на предишната постановка — обясни Дани.
— Да, вярно.
— Гледах пиесата два пъти.
— Звучи ласкателно. — Лари нахлузи усмивката, приготвена за феновете.
— Ще участвате ли в следващия проект на Чарли?
— Не — отговори Девънпорт. — Беше приятно да участвам в „Колко е важно да бъдеш сериозен“, но не мога да си позволя да отдавам таланта си единствено на театъра.
— Защо? — невинно попита Дани.
— Започнат ли репетициите и представленията се налага да отказваш други участия, а никога не знаеш кога ще се появи предложение за филм или за главна роля в минисериал.
— Жалко. Бих инвестирал значително по-голяма сума, ако и вие бяхте в състава.
— Много мило от ваша страна. Може би ще имате възможност някой друг път.
— Надявам се, защото според мен сте истинска звезда. — Бе започнал да разбира, че при Девънпорт няма такова нещо като прекалено ласкателство.
— Ако наистина искате да направите добра инвестиция, бих могъл да ви предложа…
— Лари! — възторжен глас прекъсна разговора.
Девънпорт се извърна и се разцелува с мъж, далеч по-млад от него. Моментът бе отминал, но Девънпорт бе отворил врата, през която Дани възнамеряваше да нахлуе без предупреждение близките дни.
— Жалко — въздъхна Пейн, когато Девънпорт се отдалечи.
— Защо?
— Беше звездата на своето поколение в Кеймбридж — отбеляза Пейн. — Всички му предричахме блестяща кариера, но за съжаление, не се оказа така.
— Забелязах, че му викате Лари, както се обръщаха навремето към Лорънс Оливие.
— И това е единствената прилика между тях.
Припомнил си думите на Дюма „С приятели като тези…“, Дани за малко да изпита съчувствие към Девънпорт.
— Времето все още работи за него — подхвърли той.
— Не и с проблемите, в които е затънал — отбеляза Пейн.
— Проблеми ли има?
— Здрасти, Ник — някой го тупна по гърба.
Оказа се Чарли Дънкан — друг скорошен приятел, привлечен от парите.
— Здравей, Чарли.
— Надявам се, че партито ти харесва. — Дънкан доля чашата му с шампанско.
— Да, разбира се.
— Не си се отказал да инвестираш в „Бижу, бижу“, нали? — прошепна доверително Дънкан.
— Не, разбира се. Ще участвам с десет хиляди. — Естествено, не добави, че сценарият е безумен.
— Умен мъж — рече Дънкан и го потупа по рамото. — Утре ще ти изпратя договора по пощата.
— Лорънс Девънпорт да няма предложение от киното? — попита Дани.
— Какво те кара да мислиш така?
— Небръснат е, с раздърпани дрехи. Помислих си, че сигурно се опитва да влезе в роля.
— Не, не — засмя се Дънкан. — Няма роля, просто току-що става от леглото. Гледам да стоя далеч от него, старче.
— Защо?
— Живее само от заеми. Не му давай пари, защото никога няма да ги видиш. Един господ знае към колко души тук е задлъжнял.
— Благодаря, че ме предупреди. — Дани остави чашата си на един от подносите. — Трябва да вървя. Благодаря за поканата. Страхотно парти.
— Толкова скоро? Но ти дори не си се срещнал със знаменитостите, в които ще инвестираш.
— Напротив — отвърна Дани.
Тя вдигна слушалката на телефона още при първото иззвъняване и веднага позна гласа отсреща.
— Добър вечер, отче — каза тя. — С какво мога да ви бъда полезна?
— Аз съм този, който ще ви бъда полезен, госпожице Съдърланд.
— Какво имате предвид?
— Надявам се да ви помогна да вземете правилно решение, що се отнася до Кристи Картрайт, млад член на моето паство.
— Кристи Картрайт ли? — повтори директорката. — Името ми е познато.
— Много вероятно. Всяка разумна директорка ще забележи колко много потенциал има в нея и не би изпуснала ученичка с такива възможности.
— Една разумна директорка ще забележи също така, че родителите на детето нямат брак. А съм убедена, че помните времето, когато бяхте член на управителния ни съвет, и знаете, че на това не се гледа с добро око.
— С пълно основание, госпожице Съдърланд — отвърна отец Майкъл. — Но нека успокоя съвестта ви, като ви уверя, че три пъти им четох задълженията на една двойка в „Сейнт Мери“ и официално обявих датата на техния брак на таблото за съобщения в църквата и в списанието на енорията.
— За съжаление брак така и не се е състоял — напомни директорката.
— По силата на непредвидени обстоятелства — промърмори отец Майкъл.
— Сигурна съм, че е излишно да ви напомням, отец Майкъл, недвусмисленото заявление на папа Йоан Павел в „Евангелиум вите“, че самоубийството, както и убийството, все още се смятат за смъртни грехове от църквата. Това, боя се, не ми дава възможност за избор и се налага да измия ръцете си от този случай.
— Няма да сте първата в историята, госпожице Съдърланд.
— Не ви прави чест, отче — отряза го директорката.
— Права сте да ме укорявате, госпожице, извинявам се. Но се страхувам, че съм обикновен смъртен и следователно склонен към грешки. Вероятно една от тях бе, когато една изключително талантлива млада жена подаде молба да заеме мястото на директор на „Сейнт Вероникас“, а аз пропуснах да споделя с управителния съвет, че съвсем наскоро е направила аборт. Сигурен съм, че е излишно да ви припомням, госпожице Съдърланд, че Светият отец смята и това за смъртен грях.
59.
Няколко седмици поред Дани съвсем умишлено избягваше среща с професор Мори. Опасяваше се, че есето му съвсем не го е впечатлило.
След като си тръгна от лекцията тази сутрин, той видя Мори пред вратата на кабинета си. Този път нямаше измъкване. Мори го извика с ръка. Също като провинил се ученик, Дани наведе глава и го последва в кабинета. Чакаше язвителни забележки и солени шеги, които нямаше как да избегне.
— Много съм разочарован — започна професор Мори, като видя наведената глава на Дани.
Възможно ли бе да се справя с швейцарски банкери, с импресарии от Уест Енд, със старши съдружници и перфидни юристи, а да потрепва като лист пред този човек? Сега вече знаеше как се чувства финалист на олимпиада, който не успява да се добере до стълбичката на медалистите. Вдигна поглед съвсем объркан.
— Поздравления — възкликна с грейнало лице професор Мори. — Класиран си на четвърто място. Тъй като наближава времето на завършването ти, очаквам от теб блестящи резултати на изпитите. — Изправи се и стисна сърдечно ръката му. — Наистина се радвам за теб.
— Много благодаря, професоре — промълви Дани, не знаеше как да реагира. В съзнанието му прозвуча една от любимите реплики на Ник: „Дяволски добро представление, старче“. Толкова му се искаше да сподели радостта си с Бет. Тя щеше да е най-горда. Колко ли още щеше да издържи, без да я вижда?
Напусна кабинета на професора и хукна по коридора към изхода, където Големия Ал го чакаше и вече се оглеждаше тревожно. Дани живееше в три свята едновременно, а в този, в който сега отиваше, нямаше право на закъснение.