По едно време се чу шум от кола и Големия Ал се вцепени. Колата спря на няколкостотин метра от тяхната. Старият войник се просна по корем и започна да лази към врага. Облакът, закрил доскоро луната, се отдръпна и освети пътя му. Сякаш самото небе беше на тяхна страна. Непознатите бяха изгасили фаровете, но вътре светлината бе включена.
На Дани му се стори, че вижда фарове, и веднага легна на земята. Бяха се разбрали, зададе ли се опасност, Ал да светне три пъти с фенерчето. Дани зачака да види сигнала, но той така и не дойде. Надигна се, за да се насочи към следващото камъче.
Големия Ал бе само на няколко метра от паркиралите наблизо и макар прозорците да бяха замъглени от топлината вътре, бе ясно, че лампата в купето е запалена. Ал се надигна на колене и надникна през задното стъкло. Наложи се да мобилизира цялото си самообладание, за да не избухне в смях. На задната седалка с високо вдигнати крака се бе разположила някаква жена, която стенеше. Нямаше как да види лицето на мъжа над нея, но пък усети внезапно засилване на кръвообращението между краката си. Легна отново по корем и пое по обратния път.
Когато стигна до шейсет и седмото камъче, Дани изруга едва чуто. Беше пребродил целия терен, а му липсваха още четири камъчета. Отправи се към колата, с всяка следваща стъпка му ставаше все по-трудно да върви. Не бе предвидил, че тежестта на целия този камънак може да го забави.
Щом се прибра в „базата“, Големия Ал продължи да държи под око неочакваните посетители. По едно време чу, че запалват мотора, фаровете светнаха и колата излезе на покритата с чакъл пътека. Скоро се изгуби в далечината.
Ал видя, че шефът му приближава, и измъкна кашона от багажника. Дани започна да вади камъните от джобовете си, като внимаваше да не вдига шум, което доста го забави. Щом приключи, свали маската, ръкавиците, ботушите и костюма. Подаде ги на Големия Ал, който нареди и тях в кашона. Най-отгоре сложи фенера и пластмасовата кутийка.
Затвори капака на багажника и се върна зад волана. В това време шефът му вече закопчаваше колана на панталоните си. Много скоро излязоха на чакълестата пътека. Никой не проговори дори когато поеха по главния път. Задачата бе изпълнена.
Седмицата преди това Големия Ал бе обиколил строежи и сметища, където смятаха да разхвърлят доказателствата за среднощното си приключение. Сега спряха на седем места, което удължи с двайсетина минути пътя им към дома. Когато стигнаха отново на улица „Болтънс“, беше вече седем и половина. Радостна усмивка озари лицето на Дани, щом първите капки дъжд забарабаниха по предното стъкло на колата и чистачките се включиха. Големия Ал спря пред къщата и Дани тръгна по тясната пътека към входа. Отключи и преди да влезе, вдигна пъхнатото под вратата писмо. Докато се качваше по стълбите, разкъса плика. Видя подписа и веднага зави към кабинета. Влезе и заключи вратата.
Щом изчете писмото, вдигна поглед объркан. Нямаше представа какво да отговори. Мисли като Дани, дръж се като Ник.
64.
— Ник, колко се радвам да те видя — възкликна Сара. Наведе се напред и попита с приглушен глас: — Нали си бил добро момче?
— Зависи какво имаш предвид под добро — рече Дани и се настани до нея.
— Да не си пропуснал някоя от срещите с любимата дама?
Първата мисъл на Дани беше за Бет, въпреки че чудесно знаеше кого има предвид Сара — госпожица Бенет.
— Не, нито една. Дори ме посети у дома и констатира, че къщата е задоволителна. Сложи отметка на всички кутийки в протокола си.
— Да замисляш някое пътуване в чужбина?
— Не, ако не се брои пътуването ми до Шотландия, за да се срещна с господин Мънро.
— Добре. Има ли нещо друго, което трябва да довериш на своя юридически съветник?
— Не, нищо — отвърна Дани. — Как е Лорънс? — Питаше се дали да й каже за заема.
— В чудесна форма е. Поканиха го на пробни снимки за „Холби Сити“6. Следващия четвъртък. Ще се яви за роля, написана специално за него.
— И каква е тя? Свидетел на убийство? — рече Дани и веднага съжали.
— Не — засмя се Сара. — Сигурно имаш предвид ролята му в „Свидетел на обвинението“ по Агата Кристи, но това беше преди години.
— Вярно. Не мога да забравя тази постановка.
— Нямах представа, че познаваш Лари толкова отдавна.
— От разстояние, естествено. — За негово огромно облекчение до тях прозвуча глас:
— Здравей Сара. — Чарли Дънкан се наведе и я целуна по бузата.
— Драго ми е да те видя, Ник. Вие двамата, естествено, се познавате.
— Естествено — отвърна Сара.
— Внимавайте, че пред вас е седнал критик — прошепна им Чарли и добави на висок глас: — Приятно гледане.
Дани бе прочел сценария на „Бижу, бижу“, но не успя да го грабне и сега беше любопитен да види как ще изглежда на сцена. А и искаше да знае за какво се беше изръсил с цели десет хиляди. От програмата разбра, че пиесата минава за „един весел поглед към Великобритания по времето на Блеър“. Разгърна следващата страница с описание на творческия път на автора — чешки дисидент, избягал от… Светлините угаснаха и завесата се вдигна.
Първите петнайсет минути от представлението никой в залата не се засмя, което изненада Дани, защото пиесата все пак беше комедия. Когато най-сетне и звездата се появи, се чуха откъслечни смехове, но така и не стана ясно защо. Докато дойде време за антракта, Дани вече с усилие потискаше прозевките си.
— Какво мислиш? — попита той Сара, решил, че нещо не е доразбрал.
Тя сложи пръст пред устните си и посочи реда пред тях — критикът развълнувано пишеше нещо в малкия си бележник.
— Да отидем да си вземем нещо за пиене — предложи Сара.
Докато пристъпваха бавно по пътеката, докосна ръката му и каза:
— И аз искам да те питам нещо.
— Предупреждавам те, че не знам нищо за театъра.
— Не е за театъра — усмихна се тя. — Джералд Пейн ми предложи да вложа известна сума в недвижима собственост. Сделка, в която той също участва. Спомена и твоето име и затова ми се искаше да чуя от теб дали нещата са сигурни.
Дани нямаше представа какво да отговори. Колкото и да ненавиждаше брата на тази очарователна жена, нямаше никакво желание да влиза в конфликт с нея, още повече, че тя го бе спасила от повторно влизане в затвора.
— Никога не давам съвети на приятели за инвестиции — подхвана той. — Ако спечелят, никога не си спомнят, че тъкмо ти си ги насочил към това, а загубят ли, не спират да ти го напомнят. Единственото, което мога да ти кажа, е да не влагаш пари, които не можеш да си позволиш или заради които ще загубиш съня си.
— Добър съвет — отговори тя. — Благодарна съм ти.
Последва я в бара и още с влизането си забеляза Джералд Пейн до една от масите. Наливаше шампанско в чашата на Спенсър Крейг. Дали Крейг се бе изкушил да вложи пари в неговия олимпийски терен? Надяваше се да разбере на партито след премиерата.
— Да не отиваме при тях — предложи Сара. — Спенсър Крейг не е най-любимата ми компания.
— Нито пък за мен — отговори Дани и те си запробиваха път към бара.
— Хей, Сара! Ник! Тук сме — провикна се Пейн и замаха енергично с ръка. — Елате за по чаша газирана наслада.
С видима неохота те смениха посоката и се присъединиха към тях.
— Нали си спомняш Ник Монкрийф — обърна се Пейн към Крейг.
— Разбира се — отговори Крейг. — Човекът, който ще направи всички ни богати.
— Да се надяваме — отговори Дани. Още един от въпросите му бе намерил отговор.
— Ще се нуждаем от много подкрепа след тазвечерното представление — отбеляза Пейн.
— Можеше да е и по-зле — рече Сара, докато Дани й подаваше чашата с шампанско.
— Пълен боклук — категоричен беше Крейг. — Една от инвестициите ми изтече в канала.
— Надявам се, не сте вложили твърде голяма сума — подхвърли Дани, с изследователска цел.