Пейн погледна Ник с надежда.
— Опитът с такива мерки — продължаваше министърката — показва, че еднократната обработка обикновено е неуспешна. Необходима била около година, за да успеят общините в Бирмингам, Ливърпул и Данди да изчистят напълно своите терени. Ще се съгласите, че би било проява на безотговорност от страна на повереното ми министерство да рискува с дванайсетмесечно отлагане на строителните работи на заразения парцел. Нямах друг изход, освен да посоча втория от избраните терени за този проект.
При думата „втория“ лицето на Пейн стана тебеширенобяло.
— Вече мога да обявя, че поверената ми институция, подкрепена от Британския олимпийски комитет и Британската федерация по колоездене, избраха терена в Южен Стратфорд за изграждане на нов колодрум. — Министърката се върна на мястото си в очакване на въпроси от залата.
Дани извърна лице към Пейн и видя, че е опрял чело върху ръцете си.
Човек от охраната изтича до тях и попита:
— Зле ли му е на вашия приятел?
— Боя се, че да — отговори Дани с пълно безразличие. — Ще ми помогнете ли да го заведем до тоалетната? Страхувам се, че всеки момент ще повърне.
Дани пое Пейн под едната мишница, за да го изправи на крака, служителят го подкрепи от другата страна и се насочиха към изхода на галерията. Вече в коридора служителят изтича напред и отвори вратата на тоалетната. Пейн започна да повръща много преди да е стигнал до умивалника.
Разхлаби връзката си, разкопча горното копче на ризата си и отново се наведе напред. Докато стоеше здраво стиснал двете страни на умивалника и дишаше тежко, Дани му помогна да съблече сакото си. Сръчно извади мобилния му телефон от вътрешния джоб и натисна копчето, което показа дългия списък от имена. Намери „Лорънс“ и докато Пейн бе заврял глава в умивалника за трети път, си погледна часовника. В този момент Девънпорт сигурно се готвеше за прослушването и хвърляше последен поглед към сценария или вече го гримираха. Започна да пише бързо съобщение. В това време Пейн бе на колене и хълцаше сърцераздирателно точно като Бет, когато брат й издъхваше. „Министърката избра друг терен. Мисля, че искаш да знаеш.“ Усмихна се и натисна бутона „Изпрати“, преди да се върне отново на списъка, докато намери „Спенсър“.
Спенсър се погледна в огледалото в цял ръст. Беше си купил нова риза и връзка на райе специално за случая. Беше наел кола за срещата. Трябваше да го вземе в 11:30. Не можеше да рискува да закъснее при лорд канцлера. Очевидно всички знаеха за неговата среща, защото на всяка крачка срещаше усмивки или промърморени поздравления — от шефовете на адвокатската камара до жената, която им правеше чай.
Крейг беше сам в кабинета си и се правеше, че чете делото, появило се на бюрото му тази сутрин. Все повече дела пристигаха при него напоследък. Чакаше с нетърпение да стане единайсет и половина, за да тръгне. Трябваше да бъде навреме за срещата в дванайсет.
— Първо ще ти предложи чаша шери — беше му обяснил един старши адвокат. — След това няколко минути ще те занимава с ужасното състояние на крикета в Англия и после без никакво предисловие ще ти каже най-голяма тайна: че възнамерява да те включи в списъка с адвокати, които ще носят копринени тоги, с две думи в предложенията за кралски адвокат. Ще побърбори известно време и за отговорностите, които един такъв пост налага, и прочее глупости.
Крейг се усмихна. Годината се бе оказала добра и той смяташе да отпразнува събитието с полагащия му се размах. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади чековата си книжка и написа чек за двеста хиляди паунда, платими на „Бейкър, Термлет и Смайт“. За първи път в живота си издаваше чек за толкова голяма сума. Не помнеше Джералд да е бил толкова уверен за някой проект. Отпусна се назад в стола и се наслади на приятни мечти как ще използва печалбата: ново порше, няколко дни във Венеция. Дори Сара можеше да се съгласи на едно пътуване с „Ориент Експрес“.
Телефонът на бюрото иззвъня.
— Колата ви пристигна, господин Крейг.
— Кажете на шофьора, че слизам.
Пъхна чека в плик, адресира го до Джералд Пейн „Бейкър, Термлет и Смайт“, остави го на бюрото и слезе по стълбите. Щеше да пристигне няколко минути по-рано, но не искаше да кара лорд канцлера да чака. Не размени нито дума с човека зад волана по време на краткото пътуване до Парламент Скуеър. Колата спря пред входа на Камарата на лордовете. Пред бариерата провериха името му в списъка на очакваните посетители и му дадоха знак, че може да влезе. Шофьорът зави вляво и спря под арката пред кабинета на лорд канцлера.
Крейг остана в колата и изчака шофьора да му отвори вратата. Държеше да се наслади на всеки миг. Мина под арката и бе посрещнат от друг човек от охраната, който също имаше списък. Отново провериха името му и го поведоха нагоре по стълбище, покрито с червен килим.
Придружителят почука на тежка дъбова врата и отвътре се чу:
— Влез.
Служителят натисна бравата и отстъпи, за да може Крейг да мине напред. В дъното на стаята зад бюро седеше млада жена.
— Господин Крейг? — попита тя с усмивка.
— Да — отговори той.
— Малко сте подранили, но ще проверя дали лорд канцлерът е свободен да ви приеме.
Той се канеше да обясни, че с радост ще почака, но тя вече беше вдигнала слушалката.
— Господин Крейг е тук, милорд.
— Моля, поканете го да влезе — чу се от уредбата.
Младата жена прекоси стаята до друга тежка дъбова врата и въведе господин Крейг в кабинета на лорд канцлера.
Спенсър усети как ръцете му се изпотяват, когато стъпи във великолепния, облицован с дъбова дървесина кабинет с изглед към Темза. Портрети на предишни канцлери висяха по стените, облепени с червено-златни тапети. Цялата атмосфера говореше, че се намира в присъствието на най-старшия представител на закона в страната.
— Моля, седнете, господин Крейг — покани го мъжът зад бюрото и отвори някаква червена папка. Започна да прелиства документите, без да предлага никакво шери.
Крейг не сваляше очи от високото чело и гъстите вежди, радост за всеки карикатурист.
По едно време възрастният мъж вдигна глава и огледа замислено посетителя.
— При дадените обстоятелства предпочетох първо да поговорим, господин Крейг, преди да научите новината от пресата.
Нито дума за състоянието на английския крикет.
— При нас постъпи молба — продължаваше сухият глас — за кралска амнистия по делото Даниел Артър Картрайт. — Замълча, за да може Крейг да схване напълно за какво става дума. — Трима от лордовете съдии, начело с лорд Белоф, единодушно са дали препоръка доказателствата да бъдат преразгледани и да посъветвам Нейно Величество да разреши пълен съдебен преглед на делото. — Възрастният мъж отново замълча. Очевидно обмисляше внимателно думите си. — Тъй като сте се явили като свидетел на обвинението по време на процеса, смятах, че е мой дълг да ви предупредя, че вероятно ще ви призоват отново с… — зачете се в документите и след малко продължи: — господин Джералд Пейн и господин Лорънс Девънпорт, за да изслушат пак показанията ви.
Крейг веднага скочи на крака:
— Доколкото ми е известно, преди да отменят решение на Апелативния съд, Тяхна Светлост трябва да поискат нови доказателства?
— Представени са.
— Записът?
— Не се споменава за запис в доклада на лорд Белоф. Налице е обаче твърдение от бивш съкилийник на Картрайт, някой си… — той отново прелисти няколко страници — господин Алберт Кран, който заявява, че е присъствал на показанията на господин Тоби Мортимър, когото, доколкото разбирам, познавате. В тях се споменава, че е станал свидетел на убийството на Бърнард Уилсън.
— Това са изявления от устата на осъден престъпник. Няма да издържат в никой съд в тази страна.
— При обикновени обстоятелства бих се съгласил с тази преценка, господин Крейг, и бих отхвърлил молбата за амнистия, ако не беше представено ново доказателство.
— Какво доказателство? — възкликна Крейг и усети, че стомахът му се свива на топка.