Докато дойде време да се връща в Лондон, Алекс бе репетирал няколко пъти въпросите, които смяташе да зададе на Бет Уилсън на следващия ден, като баща му играеше ролята на съдията. Това никак не затрудни стареца, който се бе занимавал точно с това през последните двайсет години, преди да реши да се пенсионира.
— Саквил ми каза, че успяваш да запазиш самообладание, но от време на време поемаш ненужни рискове.
— Според мен няма друг начин да разбера дали Картрайт е невинен.
— Това не е твоята задача. Остави го на заседателите.
— Говориш като съдия Саквил — засмя се Алекс.
— Работата ти е да предоставиш на клиента си най-добрата възможна защита, все едно дали е виновен, или не.
Очевидно беше забравил, че бе дал същия този съвет на Алекс, когато бе едва седемгодишен, и оттогава го бе повтарял хиляди пъти до момента, когато синът му постъпи в Оксфорд, за да получи своята степен по право.
— Какъв свидетел се очертава да бъде Бет Уилсън?
— Един уважаван старши адвокат веднъж ми каза — започна Алекс, като се правеше, че подръпва реверите на въображаема тога, — че никога не можеш да предвидиш как би се държал един свидетел, когато седне на свидетелското място.
Майка му избухна в смях, докато вдигаше чиниите и изчезна в кухнята.
— Не подценявай Пиърсън — посъветва го баща му, който се направи, че не забелязва смеха на съпругата си. — Страшно го бива в кръстосания разпит.
— Нима е възможно такова нещо? — усмихна се Алекс.
— О, да, възможно е и го изпитах на собствен гръб, което ми коства две дела.
— И двама невинни бяха осъдени, без да са извършили престъпление? — попита изумено Алекс.
— Не, разбира се, и двамата бяха виновни като истински дяволи, но въпреки това можех да ги измъкна. Помни едно, ако долови и най-малката пукнатина в защитата ти, ще се връща отново и отново към нея, така че когато се оттеглят, заседателите няма да помнят нищо друго.
— Ще позволите ли да ви прекъсна, многоуважаеми колега — обади се майка му, докато доливаше кафе в чашата на сина си, — за да попитам как е Сюзан?
— Коя пък беше Сюзан? — сепна се Алекс.
— Онова мило момиче, което доведе последния път.
— Сюзан Реник? Нямам никаква представа. Нещо се загубихме с нея. Засега ми се струва невъзможно да съвместявам личния си живот с работата на адвокат. Нямам представа как сте се справяли вие двамата.
— Ако майка ти не ме хранеше всяка вечер по време на делото „Карбарши“, сигурно щях да умра от глад и изтощение.
— Лесно ли беше? — ухили се Алекс на майка си.
— Не бих казала — отвърна тя. — Делото трая близо две години… И баща ти го загуби.
— Не е вярно — обади се баща му и прегърна жена си през кръста. — Имай предвид, момчето ми, че Пиърсън е ерген. Ето защо ще прекара двата почивни дни в подготовка на най-кошмарните въпроси за Бет Уилсън, за които може да се досетиш.
Не го пуснаха под гаранция. Дани бе прекарал последните шест месеца в „Белмарш“ — затворът с много висока степен на сигурност в Югоизточен Лондон. Излежаваше се по двайсет и четири часа в килия с размери два и половина на два метра. В нея имаше легло, пластмасови маса и стол, метален умивалник и тоалетна от същия материал. Единственият му контакт с външния свят се осъществяваше посредством съвсем малък прозорец с метални решетки, разположен високо на едната стена. Всеки ден го пускаха да се разходи за по четирийсет и пет минути и той ги прекарваше в джогинг из оградения двор — бетонна площадка от един акър, опасана от близо четириметрова ограда, увенчана с бодлива тел.
— Невинен съм — казваше той на всеки, който го попиташе.
— Всеки така казва — бе неизменният отговор.
Докато тичаше тази сутрин, Дани се опита да не мисли за това как бе минала първата седмица на процеса, но се оказа невъзможно. Внимателно се бе взирал в лицето на всеки от заседателите, но как да познае какво си мислеха тези хора. Не можеше да се каже, че има с какво да се похвали, но поне Бет щеше да има възможност да разкаже своята версия за случилото се. Щяха ли заседателите да й повярват? Или щяха да приемат версията на Спенсър Крейг? Бащата на Дани винаги бе твърдял, че няма по-добра правосъдна система от британската и невинни хора не лежат в затвора. Ако това беше вярно, той щеше да е на свобода след седмица. Опита се да не мисли за друго решение.
Арнолд Пиърсън също прекара почивните дни извън града, във вилата си в Костуолдс, където разполагаше с градина от четири акра и половина — негова радост и гордост. Погрижи се за розите си и се опита да почете роман, за който бе видял добри отзиви. Книгата не успя да го грабне и той реши да се поразходи, за да прочисти съзнанието си от всичко, което се бе случило в Лондон през последната седмица. Делото обаче не излизаше от ума му.
Имаше усещането, че през първите дни процесът вървеше добре, въпреки че Редмейн се бе оказал далеч по-неприятен противник от очакваното. Някои фрази и реплики, както и рядко срещаният талант да задава подходящ въпрос в подходящия момент, му напомняха за бащата на младия адвокат, който, по мнението на Арнолд, бе сред най-добрите в занаята.
Добре че момчето бе още зелено. Можеше да извади много точки в своя полза, докато разпитваше Крейг. На негово място Арнолд би премерил с хронометър за колко време може да бъде изминато разстоянието от „Дънлоп Армс“ до дома на Крейг. След това би се прибрал у дома — да вземе душ, да се преоблече и избръсне, и отново да засече времето. Арнолд бе убеден, че за цялото това упражнение ще са необходими двайсет, най-много трийсет минути.
Отиде за продукти в магазина, взе и местния вестник и пое обратно. Спря за малко край селската морава, която обикновено се използваше за игра на крикет. Лицето му се озари от ведра усмивка при спомена за 57-те точки, които бе отбелязал срещу „Брокълхърст“ преди двайсетина години. Дали пък не бяха трийсет? Всичко, което харесваше в Англия, бе тук, в провинцията. Хвърли поглед към часовника си и въздъхна, съзнавайки, че е време да се прибере у дома и да се приготви за утрешния ден.
След чая влезе в кабинета си и прегледа въпросите, които бе приготвил за Бет Уилсън. Имаше предимството да я разпитва след Редмейн. Щеше да дебне като котка в края на пейката си, за да улови и най-малката му грешка. Виновният винаги прави грешки.
Арнолд се усмихна, когато вниманието му бе привлечено от „Бетнал Грийн и Боу Газет“. Сигурен бе, че Редмейн не е чел статията, появила се на първа страница преди петнайсет години. На Арнолд Пиърсън може да му липсваха елегантността и стилът на адвокат Редмейн, но пък той ги компенсираше с часове търпеливо проучване, благодарение на което бе получил доказателство в безсъмнената вина на Картрайт. Но щеше да го остави за по-нататък, за разпита на обвиняемия.
Докато Алекс обядваше с родителите си в Бат, Дани правеше обиколките си в тесния двор на затвора „Белмарш“, а Арнолд Пиърсън бе в селския магазин, Елизабет Уилсън бе на посещение при своя лекар.
— Просто редовния преглед — увери я той с усмивка. Но постепенно усмивката му премина в леко смръщване. — Да си била в последно време под напрежение? — попита той.
Бет предпочете да не споделя с него как бе прекарала последната седмица. Баща й оставаше убеден, че Дани е виновен, и не искаше да чува името му да се споменава повече в неговия дом, въпреки че майка й бе приела нейната версия за случилото се онази нощ. Оставаше въпросът какви ще се окажат съдебните заседатели: такива като баща й или като майка й.
Всяка неделя следобед през изминалите шест месеца тя посещаваше Дани в затвора „Белмарш“, но тази неделя щеше да пропусне. Господин Редмейн я беше предупредил, че до приключването на процеса няма да й разрешат повече контакти с него. Имаше да го пита толкова много неща, искаше да сподели с него други.
Бебето щеше да се роди след шест седмици, но той щеше да е свободен много преди това и това ужасно изпитание щеше да е приключило. Щом се произнесат съдебните заседатели, дори баща й ще се съгласи с невинността на Дани.
В понеделник сутрин господин Уилсън откара дъщеря си до „Олд Бейли“ и я остави пред вратата на сградата на съда. Преди да се разделят, й каза само: