Затворник по рождение

— Какво имаш предвид?

Големия Ал подаде вестника през рамо.

„Кралска амнистия за Картрайт?“ прочете Дани заглавието, изписано с едър шрифт. Погледът му пробяга първо по текста, след което изчете материала подробно.

— Не знам какво ще правиш, шефе, ако поискат сър Никълъс Монкрийф да се яви пред съдията и да даде показания в защита на Дани Картрайт.

— Всичко върви по план — увери го Дани. Беше се загледал в снимката на Бет. На нея тя беше заобиколена от стотици негови поддръжници от Боу. — Няма аз да съм на подсъдимата скамейка.

67.

Крейг бе поръчал четири пици. Тази вечер нямаше да има келнерки, които да сервират изстудено вино на Мускетарите.

Откакто напусна кабинета на лорд канцлера, посвещаваше всяка свободна минута на издирване и на най-незначителните факти, свързани със сър Никълъс Монкрийф. Получи потвърждение, че лежал в една килия с Дани Картрайт и Албърт Кран в „Белмарш“. Научи също така, че е пуснат условно шест седмици след смъртта на Картрайт.

Това, което не можеше още да проумее, бе, защо един човек ще посвети цялото си време на това да следи и да се опитва да съсипе трима мъже, които никога не е срещал. Освен ако… Едва когато се сети да сложи една до друга снимките на Монкрийф и Картрайт, му хрумна нещо почти невероятно. Много бързо си състави план как да разбере дали предположенията му са верни.

Някой почука плахо на външната врата. Крейг отвори и пусна вътре съкрушения Пейн. Той стискаше в ръка бутилка евтино вино. Нямаше и следа от самодоволното им поведение от предишната среща.

— Лари ще дойде ли? — попита Пейн, без дори да си направи труда да подаде ръка.

— Всеки момент — отвърна Крейг и поведе приятеля си към дневната. — Къде се беше скрил без всичкото това време?

— В Съсекс при майка ми съм, докато отмине бурята — рече Пейн и се тръшна в удобното кресло.

— Имаш ли неприятности с избирателите? — попита Крейг и му наля чаша вино.

— Можеше да е и по-зле. Либералите пускат всякакви слухове, но за щастие те го правят толкова често, че вече никой не им обръща внимание. В местния вестник се опитаха да направят коментари на случилото се, но обясних на издателя, че съм се оттеглил от съдружието във фирмата, за да имам повече време за подготовка преди изборите. На следващия ден дори излезе уводна статия в моя подкрепа.

— Убеден съм, че ще оцелееш — отбеляза Крейг. — Повече се тревожа за Лари. Не само се провали на пробните снимки за „Холби Сити“, но и няма човек на когото да не е разказал за съобщението, което си му пуснал след изявлението на министърката. Минути преди да застане пред камерата.

— Няма такова нещо — възрази Пейн. — Бях в такова състояние, че не ми беше до никакви съобщения.

— Някой обаче го е направил. Щом не си бил ти, значи е бил някой, който е знаел за пробните снимки на Лари, както и за моята среща с лорд канцлера.

— И който е можел да се добере до телефона ми в този момент.

— Вездесъщият сър Никълъс Монкрийф.

— Копеле. Ще го пречукам — избухна Пейн.

— Трябваше да го направим, когато все още имахме възможност.

— Какво искаш да кажеш?

— Много скоро ще разбереш — отговори Крейг. В този момент някой натисна звънеца на входната врата. — Сигурно е Лари.

Крейг отиде да отвори, а Пейн се замисли за съобщенията, които Монкрийф бе изпратил на Лари и Спенсър, докато самият той бе в напълно безпомощно състояние. След малко приятелите му влязоха в стаята. Лари бе неузнаваем — с овехтели джинси и смачкана риза. Очевидно не се беше бръснал от момента, в който бе научил за решението на министърката. Направо се свлече на най-близкия стол.

— Защо? Обяснете ми защо? — изпъшка той.

— Много скоро ще разбереш — рече Крейг и му подаде чаша вино.

— По всичко личи, че става дума за добре организиран капан — отбеляза Пейн, докато Крейг доливаше чашата му.

— При това нямаме основания да смятаме, че Монкрийф е приключил с това — допълни Крейг.

— Но защо? — повтори Девънпорт. — Защо ще ми дава един милион от собствените си пари, ако е знаел, че ще го загуби?

— Защото държи дома ти като гаранция — обясни Пейн. — Нищо не губи.

— Знаеш ли какво е направил още на следващия ден? Възложил е на бившата ти фирма да продаде къщата ми. Вече са сложили табела „Продава се“ на входа и я показват на потенциални купувачи.

— Сериозно? — не се сдържа Пейн.

— А тази сутрин получих известие, че ако не се изнеса до края на месеца, ще бъдат принудени да…

— Къде ще живееш? — попита Крейг с половин уста. Надяваше се, че Лари няма да се премести при него.

— Сара се съгласи да ме приеме, докато нещата се изяснят.

— Да не си й казал нещо? — разтревожи се Крейг.

— Не, нищо. Но според мен се досеща, че нещо не е наред. Непрестанно ме пита кога за първи път съм се срещнал с Монкрийф.

— Не бива да й казваш, защото и тримата ще загазим още повече.

— Къде повече от това? — попита Девънпорт.

— Има накъде, ако позволим на Монкрийф да продължава със своята вендета — горчиво заключи Крейг. — Известно ни е, че е предал дневника си на лорд канцлера и непременно ще бъде призован да даде показания пред лордовете съдии, когато разглеждат амнистията на Картрайт.

— Господи! — простена Девънпорт. На лицето му бе изписано истинско отчаяние.

— Няма място за паника — обади се Крейг. — Мисля, че можем приключим с Монкрийф веднъж завинаги.

Лари никак не изглеждаше убеден.

— Нещо повече, съществува вероятност дори да си върнем парите. А това включва и твоята къща, Лари, както и картините ти.

— И как ще?

— Търпение. Всичко ще се изясни.

— Мога да разбера тактиката му с Лари — намеси се Пейн. — Там няма какво да губи. Но защо влага един милион собствени пари, когато знае, че сделката е куха?

— Ходът му е гениален — призна Крейг.

— Предполагам, ще ни обясниш.

— Инвестирайки този милион — започна Крейг, правейки се, че не е доловил сарказма на Лари, — успява да убеди вас, а и мен, че сме на печелившата страна.

— И въпреки това е знаел, че ще го загуби — прекъсна го Пейн, — щом първият терен е бил обречен.

— Не и ако вече е притежавал този терен.

Двамата му приятели мълчаха, опитвайки се да проумеят чутото.

— Да не искаш да кажеш, че сме му платили, за да купим неговия собствен имот? — окопити се първи Пейн.

— По-лошо. И според мен, Джералд, ти си го насочил с предупреждението, че не може да загуби каквото и да се случи. В крайна сметка не само унищожава нас, но и самият той прави удар.

Звънецът на входа иззвъня.

— Кой може да е? — подскочи Девънпорт.

— Вечерята — обясни Крейг. — По-добре отидете в кухнята. Докато ядем, ще ви обясня какво съм замислил за нашия сър Никълъс, защото моментът да отвърнем на удара настъпи.

— Не мисля, че искам да се изправям срещу този човек — призна Девънпорт, докато вървеше след Пейн.

— Може да нямаме кой знае какъв избор — рече приятелят му.

— Имаш ли представа кой още ще дойде? — попита Девънпорт, когато видяха, че масата е приготвена за четирима.

— Никаква — отвърна Пейн. — Едва ли ще е Монкрийф.

— Прав си — обади се зад гърба им Крейг. — Но смятам да ви срещна с един негов съученик. — Извади пиците от кутиите и ги сложи в микровълновата печка.

— Защо не ни обясниш най-сетне за какво намекваш през цялото време? — нетърпеливо попита Пейн.

— След малко. — Крейг си погледна часовника. — Налага се да почакате още няколко минути.

— Няма ли поне да ми кажеш как моят съвет го е подсетил да направи удара?

— Нали ти беше този, който го насочи да купи и втория терен, за да се подсигури?

— Вярно е. Но ако си спомняш той нямаше пари да купи и първия.

— Така е казал на теб. А според „Ивнинг Стандарт“ цената на спечелилия терен е вече дванайсет милиона.