Вече по „Болтънс“ Бет съвсем забави крачка. Единствено мисълта, че трябва да изчисти името на Дани, й даваше сили да продължи. Заобиколи полукръглата градина на малка черква и най-сетне спря пред номер дванайсет. Преди да отвори ниската порта, отново преговори думите, с които бяха решили да започне. „Казвам се Бет Уилсън и моля да ме извините за безпокойството в неделя следобед, но доколкото разбрах, сте били в една килия с Дани Картрайт, който…“
След като изчете внимателно и третото есе, което професор Мори му бе препоръчал, Дани вече бе по-уверен, че ще се справи при следващата среща със своя ръководител. Разгърна своя работа, писана миналата година, върху теориите на Джей. К. Галбрайт за икономиката на ниските данъци, която… Някой позвъни на входната врата. По дяволите, Големия Ал бе отишъл на мач на „Уест Хам“ и „Шефийлд Юнайтед“. На Дани също много му се ходеше, но стигнаха до заключението, че рискът е прекалено голям. Дали следващия сезон щеше да може спокойно да посещава „Ъптън Парк“? Зачете се отново с надеждата, че неканеният посетител ще си отиде. Но звънецът отново отекна в къщата.
С тежка въздишка Дани бутна стола назад. Кой можеше да е по това време? Свидетели на Йехова или някой упорит амбулантен търговец? Вече имаше готово изречение, с което да отпрати неделния досадник. Изтича надолу по стълбите и с бързи стъпки прекоси коридора. Искаше да отпрати човека, преди съвсем да е загубил концентрация. Звънецът прозвуча за трети път.
Дани отвори вратата.
— Казвам се Бет Уилсън и моля да ме извините за безпокойството в неделя следобед…
Дани гледаше с широко отворени очи жената, която обичаше. Не бе минал и ден през изминалите две години, в който да не си помисли какво ще й каже, щом се срещнат. А ето че сега стоеше безмълвен.
Бет също бе млъкнала — бледа като платно. Трепереше.
— Не може да бъде — едва промълви тя.
— Напротив, скъпа — отговори той и я притисна до гърдите си.
Мъжът, който седеше в колата на отсрещната страна на улицата, неспирно натискаше копчето на фотоапарата си.
— Господин Монкрийф?
— Кой се обажда?
— Казвам се Спенсър Крейг и съм адвокат. Искам да ви направя предложение.
— Какво предложение, господин Крейг?
— Ако успея да възстановя полагащото ви се състояние, каква би била вашата цена?
— Назовете вашата.
— Двайсет и пет процента.
— Струва ми се висока.
— Става въпрос за връщането на имението ви в Шотландия, ще изритате настоящия обитател на жилището на улица „Болтънс“, ще възстановите цялата стойност на колекцията на вашия баща, да не говорим за луксозната нова мансарда, за чието съществуване вероятно нямате и представа. И ще си върнете банковите сметки в Женева и Лондон. Не, не мисля, че е висока, господине. Дори ми се струва разумна при иначе нулева перспектива.
— Как мислите, че ще стане това?
— Щом подпишете договора с мен, господин Монкрийф, състоянието на баща ви ще ви бъде върнато.
— И никакви други плащания или капани? — попита Хюго, обзет от съмнение.
— Никакви — обеща Крейг. — Дори ще получите бонус, който според мен ще достави удоволствие на госпожа Монкрийф.
— И какъв е той?
— Щом подпишете договора, по това време следващата седмица тя ще бъде лейди Монкрийф.
69.
— Успя ли да снимаш крака му? — попита Крейг.
— Не още — отговори Пейн.
— Щом го снимаш, веднага ме уведоми.
— Чакай — рече Пейн. — Излиза от къщата.
— С шофьора ли?
— Не, с жената, която влезе вътре вчера следобед.
— Опиши ми я.
— Малко преди трийсетте, около метър и шейсет, слаба, с кестенява коса и страхотни крака. Изглежда ми позната.
— Не ги изпускай от очи — поръча Крейг, — а разбереш ли къде отиват, ми се обади. — Прекъсна разговора и включи компютъра си. Намери снимката на Бет Уилсън. Да, тя отговаряше на описанието. Изненада се, че Картрайт е поел такъв риск. Дали вече се мислеше за недосегаем?
Веднага щом Пейн успееше да заснеме левия крак на Картрайт, щеше да си назначи среща с инспектор Фулър. Щеше да остави полицаят да обере овациите по залавянето на избягал от затвора убиец и неговите съучастници.
Големия Ал остави Дани пред университета. Бет го целуна и той изскочи от колата и изтича нагоре по стълбите.
Всичките му планове се бяха сринали от една целувка и последвалата я безсънна нощ. Когато слънцето изгря, Дани знаеше, че няма сила, която да го накара да живее без Бет, дори ако това означаваше да напусне страната.
Крейг излезе за малко от съда, докато заседателите обмислят решението си. Спря на стълбите и се обади на Пейн.
— Къде отидоха?
— Картрайт слезе пред Лондонския университет. Следва там бизнес администрация.
— Монкрийф вече има една диплома по английски.
— Така е, но не забравяй, че докато е бил в „Белмарш“, Картрайт е издържал кандидатските изпити по математика и икономика.
— Поредната малка грешка, която си въобразява, че никой няма да забележи — отбеляза Крейг. — Шофьорът къде откара момичето след това?
— Отправиха се към Ийст Енд и…
— Бейкън Роуд двайсет и седем в Боу — довърши Крейг вместо него.
— Откъде знаеш?
— Това е адресът на Бет Уилсън, приятелката на Картрайт. Беше с него в онази нощ, забрави ли?
— Сякаш мога да забравя — отсече Пейн.
— Успя ли да я снимаш? — попита Крейг.
— Няколко пъти.
— Добре. Все още имаме нужда от снимка на крака на Картрайт, преди да си определя среща с инспектор Фулър. — Крейг погледна часовника си. — Трябва да се връщам в залата. На заседателите не им трябва много време, за да обявят клиента ми за виновен. Къде си в момента?
— Пред Бейкън Роуд двайсет и седем.
— Гледай да не те забележат — поръча Крейг. — Тази жена ще те познае и от сто метра. Ще ти се обадя при първа възможност.
По време на обедната почивка Дани излезе да се разходи и да хапне един сандвич преди лекцията на професор Мори. Опита се да си припомни шестте теории на Адам Смит, в случай че професорът посочи него. Изобщо не забеляза мъжа с фотоапарата на пейката от другата страна на улицата.
Щом съдията произнесе присъдата, Крейг отново набра номера на Пейн.
— Остана в къщата повече от час — докладва Пейн — и когато отново се появи, носеше голям куфар.
— Къде отиде?
— Откараха я в офиса й на Мейсън стрийт в Сити.
— Куфарът с нея ли беше?
— Не, остави го в багажника на колата.
— Значи смята да остане на „Болтънс“ поне още една нощ.
— Така изглежда. Дали пък нямат намерение да избягат от страната? — предположи Пейн.
— Едва ли. На него му остава да проведе последната си среща с пробационния инспектор в четвъртък сутрин.
— Което значи, че ни остават само три дни, за да съберем нужните доказателства — заключи Пейн.
— Какво прави той днес следобед?
— Тръгна си от университета в четири и се прибра с колата на улица „Болтънс“, но шофьорът обърна и пое отново. Проследих го, за да видя дали няма да иде да прибере момичето.
— Така ли стана?
— Да. Взе я от работа и я отведе в къщата.
— Какво направи с куфара?
— Внесе го вътре.
— Най-вероятно си мислят, че тя ще е в безопасност, ако се нанесе при него. Той излезе ли да тича?
— И да го е направил, е било, докато следях момичето.
— Не се занимавай с нея утре — поръча Крейг. — От сега нататък се концентрирай върху Картрайт, защото ако искаме да го отсвирим, е важно само едно.
— Снимката — рече Пейн. — Ами ако реши да бяга сутринта?