— Сигурен ли сте?
— Нима се съмнявате? Наистина ли мислите, че ако доня Беатрис искаше да ви сложи рога, щеше да чака някакъв посредствен лигльо да я прелъсти с претоплените си излияния? Бас държа, че поне десет ухажори изникват всеки път, когато тя излезе да поразходи детето и хубавото си личице. Вярвайте ми, знам за какво говоря.
— Да ви кажа честно, тия приказки май не са голяма утеха.
— Вижте, сега трябва просто да върнете писмото в джоба на палтото, където сте го намерили, и да забравите цялата история. И през ум да не ви минава да отваряте дума за това пред госпожата.
— Вие така ли щяхте да постъпите на мое място?
— На ваше място щях да намеря този тиквеник и така да го изритам в топките, че да се наложи да ги отстраняват хирургически от тила му и да не му остане мерак за друго, освен да се замонаши. Но аз съм си аз, а вие сте си вие.
Усетих как мъчителната тревога се разлива в душата ми като капка олио в чиста вода.
— Не съм сигурен, че ми помогнахте много, Фермин.
Той сви рамене, вдигна сандъка и изчезна по стълбите нагоре.
Прекарахме остатъка от утрото, заети с обичайните задачи в книжарницата. Два часа умувах над въпроса с писмото и накрая стигнах до заключението, че Фермин имаше право. Не можех обаче да реша дали бе прав и за това, че трябва да се доверя и да си трая, вместо да издиря онзи нещастник и да му сменя физиономията. Календарът на тезгяха показваше датата 20 декември. Разполагах с един месец, за да взема решение.
Денят премина оживено, със скромни, но несекващи продажби. Фермин не пропускаше сгоден случай да похвали баща ми за великолепната ясла и за отличното хрумване да купи този младенец Иисус, напомнящ баскски щангист.
— Като виждам, че вече сте истински ас на продажбите, мисля да се оттегля в задната стаичка да почистя и подредя колекцията, която вдовицата ни остави на съхранение оня ден.
Възползвах се от случая да последвам Фермин и да дръпна завесата зад гърба си. Той ме погледна леко разтревожен, но аз се усмихнах успокоително.
— Ще ви помогна, ако искате.
— Както желаете, Даниел.
В продължение на няколко минути изваждахме книги от сандъците, след което започнахме да ги подреждаме на отделни купчини според жанра, състоянието и размера. Фермин не обелваше дума и избягваше погледа ми.
— Фермин…
— Вече ви казах да не се тревожите за оная работа с писмото. Вашата съпруга не е някоя фльорца и ако един ден реши да ви зареже — не дай Боже това някога да се случи!, — ще ви го каже очи в очи и без разни интриги от сапунен сериал.
— Схванах намека, Фермин. За друго исках да поговорим.
Той вдигна угрижен поглед, досещайки се накъде бия.
— Мислех си, че днес, след като затворим книжарницата, можем да излезем някъде да вечеряме — подхванах. — Ей така, само двамата, че да си поговорим спокойно за нашите работи. За вчерашния посетител и за онова, което ви гризе напоследък. Както ми намирисва, тия неща май са свързани.
Фермин остави върху масата книгата, която бършеше. Погледна ме унило и въздъхна.
— Забъркал съм се в страшна каша, Даниел — промълви най-сетне той. — Такава каша, че не зная как да се измъкна от нея.
Сложих ръка на рамото му. Под работната му престилка се напипваха само кожа и кости.
— В такъв случай позволете да ви помогна. Две глави мислят по-добре от една.
Той само ме гледаше объркано.
— Двамата с вас със сигурност сме излизали и от по-лоши ситуации — настоях.
Фермин се усмихна тъжно, не особено убеден от моята диагноза.
— Вие сте добър приятел, Даниел.
Не съм и наполовина толкова добър, колкото заслужавате, помислих си аз.