12
По онова време Фермин все още живееше в стария пансион на улица „Хоакин Коста“ и от достоверен източник знаех, че останалите наематели — В тясно и тайно сътрудничество с Росиито и нейните сестри по оръжие — му подготвят ергенска вечер, която щяла да влезе в историята. Когато се отбих да го взема малко след девет, той вече ме чакаше пред входа.
— Да ви кажа честно, не съм много гладен — заяви, щом ме видя.
— Жалко, защото мислех да отидем до „Кан Луис“ — предложих аз. — Тази вечер сервират яхния от нахут и телешко…
— Добре, да не взимаме прибързани решения — съгласи се Фермин. — Доброто ястие е като разцъфнала девойка: само будалите не умеят да го оценят.
С този бисер от неизчерпаемия запас афоризми на бележития дон Фермин Ромеро де Торес поехме към заведението, което беше любимият ресторант на моя приятел в цяла Барселона и в голяма част от познатия свят. „Кан Луис“ се намираше на „Карер де ла Сера“ №49, на границата с квартала Равал. В скромната и донякъде театрална обстановка, пропита с мистериите на старата Барселона, ресторантът предлагаше отлична кухня и образцово обслужване на цени, които дори Фермин или аз можехме да си позволим. В делничните вечери там се събираше бохемска общност, в която хора от театралните и писателските среди и други заможни или бедни клиенти пиеха и вдигаха наздравици заедно.
На влизане съгледахме един от редовните клиенти на книжарницата, професор Албуркерке — местен учен, преподавател в литературния факултет, изтънчен критик и автор на статии, направил „Кан Луис“ в свой втори дом. Той вечеряше на бара и прелистваше вестник.
— Отдавна не сте идвали при нас, професоре — казах му аз, минавайки край него. — Трябва да ни посетите някой път и да си попълните запасите, че човек не може да живее само с некролози от „Ла Вангуардия“.
— На драго сърце бих дошъл. Просто съм затрупан с курсовите работи в края на годината. От толкова четене на глупостите, които ми пишат тия нафукани хлапаци, май вече развивам начална дислексия.
В този миг един от келнерите му поднесе десерта: кръгъл крем-карамел, който се полюляваше под обилно сълзящ слой горена захар и излъчваше фин аромат на ванилия.
— Ще ви мине, ваша милост, само след две лъжици от тази фантазия — рече Фермин. — Ех, как сладко се поклаща — като бюста на доня Маргарита Ксиргу18.
Начетеният професор погледна десерта си в светлината на това сравнение и кимна очарован. Оставихме учения мъж да се наслаждава на захарните прелести на театралната дива и се усамотихме на една ъглова маса в дъното на заведението, където не след дълго ни поднесоха обилна вечеря. Фермин се нахвърли върху храната като хала и омете всичко.
— Нали уж нямахте апетит? — подметнах аз.
— Мускулите искат калории — обясни той, докато излъскваше чинията си с последното парче хляб, останало в кошничката. На мен обаче ми се стори, че просто тревогата му го подтикваше да яде така ненаситно.
Пере, келнерът, който ни обслужваше, се приближи да види наред ли е всичко и при вида на това пълно опустошение подаде на Фермин менюто с десертите.
— Едно десертче за финал, маестро?
— Ами няма да откажа два от ония домашни крем-карамели, които видях одеве, по възможност с една яркочервена вишна върху всеки от тях — рече моят приятел.
Пере кимна и ни съобщи, че когато собственикът чул определението на Фермин за консистенцията и метафоричната привлекателност на тази рецепта, решил да прекръсти своите крем-карамели „маргарити“.
— За мен само еспресо с малко мляко — казах.
— Шефът казва, че кафето и десертите са за сметка на заведението — рече Пере.
Вдигнахме винените си чаши в посока към собственика, който стоеше зад бара и разговаряше с професор Албуркерке.
— Добри хора — промърмори Фермин. — Понякога човек забравя, че не всички на тоя свят са негодници.
Изненадах се от горчивия му тон.
— Защо казвате това, Фермин?
Моят приятел сви рамене. След малко пристигнаха крем-карамелите, които се поклащаха съблазнително, увенчани с две лъскави вишни.
— Напомням ви, че след няколко седмици ще се жените и тогава — край на маргаритите! — казах шеговито.
— Горкият аз! — рече Фермин. — Вече съм като беззъбо куче, което само лае. Не съм какъвто бях едно време.
— Никой от нас не е това, което е бил преди.
18
Маргарита Ксиргу и Субира̀ (1888–1969) — каталонска актриса и театрален режисьор, добила особена популярност с ролите си в пиесите на Лорка. Принудена да напусне страната по време на диктатурата на Франко, продължава дейността си в Латинска Америка. Прекарва в Уругвай последните 20 години от живота си.