— Оставям те сам за малко — заяви той. — Ще изляза да свърша една работа.
— Мога ли да попитам къде отиваш?
Татко ми намигна.
— Изненада е. Ще видиш.
Изпратих го до вратата и видях как пое с уверена крачка към Пуерта дел Анхел — просто още една фигура в сивия поток на пешеходците, понесли се през поредната дълга зима на сенки и пепелища.
2
Реших да се възползвам от усамотението си, като включих радиото, за да послушам музика, докато пренареждах по мой вкус книгите по рафтовете. Баща ми смяташе, че е проява на лош тон, ако радиото работи, когато в книжарницата има клиенти. А ако го включех в присъствието на Фермин, той се захващаше да припява на всяка мелодия или дори по-лошо — да се кълчи в „чувствен карибски ритъм“, както сам го наричаше, с което ми опъваше нервите само след няколко минути. Като се вземат предвид тези трудности, бях стигнал до заключението, че трябва да се наслаждавам на радиовълните единствено в редките мигове, когато оставах насаме с хилядите книги.
Въпросната сутрин радио „Барселона“ излъчваше нелегален запис на великолепния концерт, който тромпетистът Луис Армстронг и неговият бенд бяха изнесли в хотел „Уиндзър Палас“ на Авенида Диагонал по Коледа преди три години. По време на рекламните паузи говорителят упорито наричаше тази музика „жас“ и предупреждаваше, че някои от дръзките й синкопи може да не са подходящи за испанските слушатели, закърмени с популярните тонадилии1 и болеро, които властваха над тогавашните радиовълни.
Фермин често казваше, че ако дон Исак Албенис2 се бе родил чернокож, джазът щял да възникне в Кампродон, също като бисквитите в тенекиени кутии. Тази музика според него бе едно от малкото значими постижения на човечеството през XX век — наред с ония сутиени със заострени чашки, носени от неговата обожаема Ким Новак в някои от филмите, които гледахме на сутрешните прожекции в кино „Фемина“. По този въпрос не спорех с моя приятел. Оставих предобеда да изтече сред магията на музиката и аромата на книгите, наслаждавайки се на спокойствието и на онова удовлетворение, което изпитва човек от съвестното изпълнение на някоя проста задача.
Същата сутрин Фермин не бе на работа, защото щял да довършва (или поне така каза) приготовленията за венчавката си с Бернарда, която трябваше да се състои в началото на февруари. За пръв път бе повдигнал темата едва преди две седмици и всички му казахме, че действа необмислено и че с прекалено бързане няма да стигне доникъде. Баща ми се опита да го убеди да отложи сватбата с поне два-три месеца, като изтъкна, че е най-добре човек да се жени през лятото, когато времето е хубаво. Фермин обаче не искаше да се отказва от избраната дата. Той заяви, че индивид като него, закален от сухия и суров климат на Естремадура3, се поти обилно по време на средиземноморското лято — полутропическо по негова преценка, — а не намирал за уместно да отпразнува бракосъчетанието си, разкрасен с петна от пот с размера на палачинки под мишниците.
Вече бях започнал да мисля, че нещо странно трябва да се е случило, за да се разбърза да мине под венчило — тъкмо той, Фермин Ромеро де Торес, живо знаме на гражданската съпротива срещу Светата майка Църквата, банките и благонравието в онази добродетелна Испания от 50-те години, тъй отдадена на литургиите и на пропагандните кинорепортажи. В предбрачното си усърдие бе стигнал дори дотам, че завърза приятелство с дон Хакобо, новия енорийски свещеник на църквата „Св. Ана“; последният бе родом от Бургос и се отличаваше с нестрога идеология и маниери на пенсиониран боксьор. Фермин го бе заразил с безмерната си страст по доминото и двамата си устройваха славни турнири в бар „Алмирал“ в неделите след богослужение. Отчето се смееше от сърце, когато моят приятел го питаше, докато се наливаха с изискан ликьор, дали знае с положителност, че монахините имат бедра, и ако имат: дали са тъй меки и апетитни, както той подозирал още от юношеството си?
— Ама вие ще направите така, че да го отлъчат от църквата — укоряваше го баща ми. — Монахините не бива нито да се гледат, нито да се пипат.
— Че той, светиня му, е по-голям пройдоха и от мен — възразяваше Фермин. — Ако не беше расото…
1
Тонадилия (
2
Исак Мануел Франсиско Албенис и Паскуал (1860–1909) — испански композитор и пианист, най-известен със своите произведения за пиано, основани на народната музика. Роден в Кампродон, град в Североизточна Испания, провинция Жирона, Каталония.