Трупът, доколкото се виждаше, бе на мъж на неопределена възраст — някъде между четирийсет и седемдесет и пет години, — който надали тежеше повече от петдесет килограма. Дълги чорлави коси и бяла брада покриваха значителна част от изпосталелия като скелет торс. Костеливите ръце с дълги закривени нокти напомняха крака на граблива птица. Очите му бяха отворени и роговиците им изглеждаха смачкани като презрели плодове. Устата му също бе леко отворена и черният, подут език се подаваше между гнилите зъби.
— Свалете му дрехите, преди да го отнесат — обади се един глас от килията, която беше от другата страна на коридора. — Никой няма да ви даде други до следващия месец.
Фермин се взря в сенките и съгледа две блестящи очи, които го наблюдаваха от койката на отсрещната килия.
— Не се бойте, клетникът не може вече никому да навреди — увери го гласът.
Фермин кимна и се приближи отново до чувала, като се чудеше как точно да проведе тази операция.
— Прощавайте — прошепна той на покойника. — Почивайте в мир и дано Бог ви приеме във вечната си слава.
— Беше атеист — осведоми го гласът отсреща.
Фермин кимна отново и реши да не се церемони повече. Студът, пропил килията, го пронизваше до кости и сякаш загатваше, че тук любезностите са излишни. Затаил дъх, той се залови за работа. Дрехите излъчваха същата воня като мъртвеца. Трупното вкочанясване вече бе напреднало и да съблече тялото се оказа много по-трудно, отколкото бе очаквал. Когато официалните одежди на покойника най-сетне бяха свалени, Фермин отново го покри с чувала и го завърза с един моряшки възел, с който не би се справил дори великият Худини. Най-сетне, пременен с разнищената и смрадлива затворническа униформа, той отново се сгуши на леглото, като се чудеше колко ли души са я носили преди него.
— Благодаря ви — рече най-сетне.
— Няма защо — отвърна гласът от отсрещната килия.
— Фермин Ромеро де Торес, на вашите услуги.
— Давид Мартин.
Фермин свъси вежди. Името му звучеше познато. В продължение на почти пет минути преравяше паметта си за отгласи от миналото, докато най-сетне му просветна. Спомни си следобедите, прекарани в едно кътче на библиотеката на улица „Кармен“, където ненаситно бе поглъщал една поредица от книги с дръзки корици и заглавия.
— Кой Мартин, писателят ли? Авторът на „Градът на прокълнатите“?
В мрака се разнесе въздишка.
— Никой вече не уважава псевдонимите в тая страна.
— Простете моята нетактичност, но аз обожавах книгите ви. Интересът ми към тях бе почти научен. Именно затова зная, че всъщност вашата ръка е държала перото на знаменития Игнациус Б. Самсон…
— На вашите услуги.
— Е, господин Мартин, удоволствие е да се запозная с вас, макар и при такива злощастни обстоятелства, защото от години съм ви голям почитател и…
— Хей, влюбените гугутки, ще млъкнете ли най-сетне? Тук някои хора се опитват да спят — изръмжа един сърдит глас, който като че ли идваше от съседната килия.
— Чуйте го само! Душата на компанията — намеси се втори глас, долитащ от по-далечна част на коридора. — Не му обръщайте внимание, Мартин. Заспи ли човек тук, дървениците жив ще го изядат, като започнат от срамотиите. Хайде, Мартин, защо не ни разкажете някоя история? От ония за Клое…
— Да, за да лъскаш бастуна като някой маймун — обади се враждебният глас.
— Приятелю Фермин — поде Мартин от килията си. — Имам удоволствието да ви представя Номер 12, който на всичко намира кусури, и Номер 15 — страдащ от безсъние, образован и официален идеолог на нашия корпус. Останалите не говорят много, особено Номер 14.
— Говоря, когато имам какво да кажа — тросна се един глух, леден глас, който явно принадлежеше на Номер 14, както предположи Фермин. — Ако всички тук правеха така, нощите щяха да са по-спокойни.
Новият квартирант претегли мислено това странно общество.
— Добър вечер на всички. Казвам се Фермин Ромеро де Торес и е удоволствие да се запозная с вас.
— Удоволствието е изцяло ваше — отвърна Номер 12.
— Добре дошъл и дано престоят ви тук да е кратък — рече Номер 14.
Фермин погледна отново към чувала с трупа и преглътна на сухо.